И отново се чуха обикновените сред арабите възгласи:
— Аллах!
— Бисмиллах!
— Машаллах!
След това двамата суданци започнаха да поглеждат Стас с някакъв странен и същевременно въпросителен поглед, без той да разбира причината.
В това време Нели също слезе от камилата и макар да беше по-малко уморена отколкото през нощта, Стас опъна плъстената постеля под сянка на равно място и й каза да легне, за да може, както той се изрази, да изпъне крачета. Арабите започнаха следобедна закуска, която се състоеше само от сухари, фурми и глътка вода. Не поиха камилите, защото те бяха пили вода през нощта. Лицата на Идрис, Гебхър и на бедуините все още бяха загрижени и престоят минаваше в мълчание. Накрая Идрис извика Стас настрана и започна да го разпитва с тайнствено и неспокойно лице:
— Видя ли змията?
— Видях я.
— Ти ли си сторил магия, за да се покаже тя пред нас! — Не.
— Чака ни някаква беда, защото тези глупаци не успяха да убият змията!
— Чака ви бесило.
— Мълчи. Твоят баща не е ли магьосник?
— Магьосник е — отвърна Стас, без да се колебае, като бързо разбра, че тези диви и суеверни хора смятат появата на влечугото за лош знак, който предвещава, че бягството им няма да успее.
— Значи твоят баща ни я е изпратил — отговори Идрис, но той трябва да разбере, че заради неговите магии ние можем да си отмъстим на тебе.
— Нищо няма да ми направите, защото за моите страдания ще заплатят синовете на Фатма.
— И това ли вече си разбрал? Ала помни, че ако не бях аз, щеше да плуваш в кръв под бича на Гебхър, а така също и малката бинт .
— Затова ще се застъпя само за тебе, а Гебхър ще увисне на въжето.
Тогава Идрис за момент го изгледа като че ли учудено и рече:
— Нашият живот още не е в твоите ръце, а ти вече говориш с нас като господар …
След малко добави:
— Странно „улед“ (момче) си ти, друго такова аз още не съм видял. Досега бях добър към вас, но ти имай мярка и не заплашвай.
— Бог наказва измяната — отговори Стас.
Явно беше обаче, че увереността, с която говореше момчето, свързана с лошата поличба — змията, която успя да избяга, обезпокои много Идрис. Като се качи на камилата, той повтори още няколко пъти: „Да! Аз бях добър към вас“, сякаш за всеки случай искаше да внуши това в паметта на Стас, след което започна да прехвърля зърната на броеницата, направена от черупката на ореха „дум“! и да се моли.
Около два часа следобед, въпреки че беше зимен сезон, горещината стана необикновена. На небето нямаше никакво облаче, но краищата на кръгозора леко посивяха. Над кервана се издигаха няколко лешояда, чиито широко разперени криле хвърляха подвижни черни сенки върху белезникавите пясъци. Сред разгорещения въздух сякаш миришеше на изгоряло. Без да спират своя бяг, камилите започнаха странно да пръхтят. Единият от бедуините се приближи към Идрис.
— Май се тъкми нещо лошо — каза той. — Какво мислиш? — попита суданецът.
— Злите духове са събудили вятъра, който спи на запад в пустинята, той е станал от пясъците и лети към нас.
Идрис се изправи малко на седлото, погледна далечината и отговори:
— Да. Идва от запад и юг, но той не е толкова бесен както „кхмасин“1.
— Но преди три години засипа цял керван край Абу Хамед, а го отвя едва миналата зима. Може да има достатъчно сила, за да запуши ноздрите на камилите и да изсуши водата в меховете.
— Трябва да бързаме, та да ни закачи само с едното, си крило.
— Вървим точно срещу него и не можем да го избегнем.
— Колкото по-бързо дойде, толкова по-бързо ще утихне.
——
1 Също югозападен вятър, който духа само напролет — Б. а.
Като каза това, Идрис удари камилата с бича, а другите последваха примера му. Известно време се чуваха само тъпите удари на дебелите камшици, които напомняха пляскане с ръце, и викове „ялла!“… Хоризонтът на югозапад, преди това бял, сега потъмня. Горещината продължаваше и слънцето жареше главите на ездачите. Лешоядите изглежда се бяха вдигнали много високо, защото сенките от крилата им ставаха все по-малки, докато изчезнаха напълно.