— А какво ще спечели правителството от тях?
— Правителството ще каже на Махди: „Върни ни пленниците, а ние ще ти върнем Фатма …“
Тук разговорът се прекъсна, защото вниманието на Стас беше привлечено от птиците, които летяха откъм Ехтум ом Фараг към езерото Мензалех. Те летяха твърде ниско и в прозрачния въздух ясно се виждаха няколко пеликана с извити върху гърбовете шии, размахващи бавно огромните си криле. Стас веднага започна да подражава на полета им, навири глава и пробяга петнайсетина метра по насипа, като размахваше разперените си ръце.
— Гледай, летят и фламинго — неочаквано извика Нели. Стас се спря веднага, защото наистина след пеликаните, но малко по-високо, се виждаха, сякаш увиснали в синевата, два огромни пурпурнорозови цвята.
— Фламинго! Фламинго!
— Надвечер те се връщат в своето царство на островчетата — каза момчето. — Ех, ако имах пушка!
— Защо трябва да стреляш по тях?
Жените не разбират тези работи. Но да отидем по-нататък, може да видим повече такива птици.
Като каза това, той хвана момичето за ръка и те отидоха при първия пристан на канала, отвъд Порт Саид, следвани от негърката Динах, която някога беше бавачка на Нели. Те вървяха по насипа, разделящ водите на езерото Мензалех от канала, по-който плаваше в този момент голям английски параход, управляван от лоцман1. Свечеряваше се. Слънцето беше още доста високо, но вече клонеше към езерото. Неговите възсолени води започнаха да блестят като злато и да трептят с отраженията на безброй паунови пера. По арабския бряг, докъдето поглед стига, се простираше сива пясъчна пустиня — глуха, враждебна и мъртва. Между стъкленото, сякаш замряло небе и безкрая на набръчканите пясъци нямаше следа от каквото и да било живо същество. И докато на канала кипеше живот, насам-натам плаваха лодки, разнасяше се свистенето на параходите, а над Мензалех се мярваха в слънчевите лъчи ята от чайки и диви патици, там, на арабския бряг, властвуваше смъртта.
Само когато слънцето, снишавайки се, ставаше все почервено, пясъците постепенно придобиваха лилав цвят.
На път към пристанището децата видяха още няколко фламинго, които караха очите им да искрят от радост. След това Динах каза, че Нели трябва да се прибира у дома. В Египет след дните, които често пъти и през зимата са горещи, настъпват доста студени нощи и понеже за здравето на Нели беше нужна особена предпазливост, баща й, господин Раулисън-, не позволяваше момичето да остава след залез слънце край водата. Затова те се върнаха към града, където на края, близо до канала, се намираше вилата на господин Раулисън, и когато слънцето се потопи в морето, те бяха вече вътре. Скоро тук дойде и поканеният на обед инженер Тарковски — бащата на Стас — и тогава цялата компания, заедно с французойката госпожа Оливие — учителка на Нели, седна на масата.
——
’ Лоцман — длъжностно лице, което превежда плавателните СЪДОве през трудни места. — Б. пр.
Господин Раулисън, един от директорите на компанията на Суецкия канал, и Владислав Тарковски, старши инженер на компанията, от много години бяха сърдечни приятели. И двамата бяха вдовци — госпожа Харковска, французойка по произход, беше починала при раждането на Стас, значи преди повече от тринайсет години, а майката на Нели бе починала от туберкулоза в Хелуан, когато момиченцето било на три години. Двамата вдовци живееха в съседни къщи в Порт Саид и се виждаха всеки ден благодарение на общата работа. Общото нещастие ги сближи един с друг още повече и укрепи възникналото отпреди приятелство. Господин Раулисън обикна Стас като свой син, а господин Тарковски беше готов да скочи в огън и вода за малката Нели. След като приключваха работа през деня, най-приятната отмора за тях беше разговорът за децата, за тяхното възпитание и бъдеще. По време на тези разговори най-често се случваше господин Раулисън да хвали способностите, енергичността и умението на Стас, а господин Тарковски се разтапяше над сладкото ангелско личице на Нели. И единият, и другият бяха прави. Стас беше малко високомерен и горделив, но се учеше отлично и учителите от английското училище в Порт Саид казваха, че е изключително способен. А смелостта и практичността беше наследил от баща си, защото господин Тарковски притежаваше тези качества в най-висша степен и преди всичко на тях дължеше сегашния си висок пост. През 1863 година той воювал неуморимо цели единайсет месеца. Ранен, той попаднал в плен и бил заточен в Сибир, но след това избягал от дълбините на Русия и прехвърлил нелегално границата. Преди да вземе участие във въстанието, той завършил инженерство, но посветил още една година на хидравличните науки, след това получил работа на канала и след няколко години, когато оценили неговите способности, енергия и трудолюбие, той заел високия пост старши инженер на канала.