Слънцето залезе. Кали и Насибу запалиха огън, за да приготвят вечеря. След като разопаковаха нужните за през нощта вещи, Стас влезе в колибата на вожда, която беше заела Нели.
В колибата беше светло и весело, защото Меа бе запалила не газеничето, с което осветяваха вътрешността на баобаба, а голямата пътническа лампа, наследена от Линде. Нели въобще не беше изморена от пътуването през този прохладен ден и беше в чудесно настроение, особено когато Стас й каза, че човешките кости, от които тя се страхуваше, вече са разчистени.
— Колко е хубаво тук, Стас!. — извика тя. — Виж, дори подът е покрит със смола. Тук ще ни бъде много добре.
— Едва утре ще разгледам цялото имение — отвърна той, — но ако се съди по това, което вече видях, тук може да се живее цял живот.
— Ако бяхме с бащите си, бихме могли. Но как ще се нарича имението?
— Планината трябва да се нарича в географията „Планината на Линде“, а селото нека се казва.така, както и ти — Нели.
— И аз ли ще бъда в географията? — попита с голяма радост момичето.
— Ще бъдеш, ще бъдеш — отвърна Стас съвсем сериозно.
XXXV
През следващия ден валя малко дъжд, но тъй като имаше и часове с хубаво време, Стас тръгна рано сутринта да обиколи имението и до обед разгледа много добре всички кътчета. Общо взето, резултатите от прегледа бяха чудесни. Първо от гледна точка на безопасността. Планината „Линде“ сякаш беше най-подбраното място в цяла Африка. Нейните склонове като че ли бяха достъпни само за шимпанзетата. По тях не биха могли да се покатерят до връхната равнина нито лъвове, нито пантери, А що се отнася до скалистия хребет, достатъчно беше да се постави при него-Кинг, за да спят всички спокойно и безгрижно. Стас стигна до убеждението, че би могъл да се отбранява дори срещу малък отряд дервиши, защото пътят, който водеше нагоре, беше толкова тесен, че Кинг едва мина по него — и въоръженият с добро оръжие човек можеше да не пропусне жива душа. В средата на „острова“ бълбукаше извор със студена и чиста като кристал вода, който се превръщаше в ручей, лъкатушеше змиеобразно между банановите горички и накрая падаше от стръмния скат в реката, като образуваше водопад, подобен на тънка бяла лента. В южната част на „острова“ имаше ниви, покрити с буйна маниока, чиито корени представляват любима храна за негрите, а отвъд нивите се извисяваха високи горички от кокосови палми с корони, които приличаха на прекрасни чадъри от пера.
„Островът“ беше обкръжен от морето на джунглата и изгледът от него беше твърде просторен. На изток се синееше планинската верига Карамойо. На юг също се виждаха доста издигнати възвишения, които, ако се съди по тъмния им цвят, сигурно бяха покрити с гори. А на запад погледът стигаше чак до границата на кръгозора, където джунглата се сливаше с небето. Но Стас забеляза с далекогледа на Линде многобройни падини и рядко пръснати грамадни дървета, които се издигаха като черковни куполи над тревите. В местата, където тревите още не бяха избуяли много високо, дори с просто око можеха да се видят цели стада антилопи и зебри или многочислени стада от слонове и биволи. Тук-таме жирафи пореха сивозелената повърхност на джунглата,-тъй както корабите порят морската шир. Край самата река си играеха над десетина водни козела, а други често показваха рогатите си глави от дълбочината. Там, където течението беше спокойно, често изскачаха нагоре риби от тези, които бе хващал Кали, и проблясвайки като сребърни звезди във въздуха, падаха обратно във водата. Стас си мислеше, като се оправи времето, да доведе тук Нели, за да й покаже цялата тази менажерия.
Ала на „острова“ нямаше никакви други по-големи животни — имаше само много пеперуди и птици. Огромни, бели като сняг папагали с черни човки и жълти качулки прелитаха над върхарите на горичките; дребни калугерици с чудни пера се люлееха върху тънките стъбла на маниоката, променяйки цвета си и трептейки като скъпоценни камъни, а от високите кокосови палми се чуваха гласовете на африканските кукувици и тихите като въздишки гугукания на гургулиците.
Стас се връщаше от огледа със зарадвана душа: „Въздухът е здравословен — казваше си той, — безопасността — гарантирана храна има в изобилие и е красиво като в рая!“ Когато обаче се върна в колибата на Нели, разбра, че на „острова“ се намирало по-едро животно, дори две, защото през това време малкият Насибу беше намерил в банановия гъсталак коза с козленце, които дервишите не бяха успели да заграбят. Козата беше вече малко подивяла, но козленцето веднага се сприятели с Насибу, който беше безкрайно горд със своето откритие, главно поради това, че благодарение на него сега бейби щеше да има всеки ден чудесно, прясно мляко.