Ала за Стас започваха нови грижи и тревоги. Най-напред той забеляза, че пътуват бавно и че няма да могат да минават повече от десет километра дневно. Придвиждайки се по този начин, те наистина биха могли след месец да стигнат границите на Абисиния, но тъй като Стас беше решил във всяко отношение да следва съветите на Линде, а Линде твърдеше решително, че няма да могат да се промъкнат в Абисиния, оставаше им само пътят към океана. Но според пресмятанията на швейцареца от океана ги деляха повече от хиляда километра, и то по права линия, а тъй като до разположената по на юг Момбаса беше още по-далеч, цялото пътуване щеше да им отнеме над три месеца. Стас си мислеше с тревога, че това са три месеца зной, мъки и опасности,
——
1 В Абисиния и в планината Карамойо те достигат 50 м. височина. — Б. а.
2 Така римляните наричали песента или бойния вик на легионите, както и рева на слоновете. — Б. пр.
от страна на негърските племена, които можеха да срещнат. Още се намираха в пуст край, от който едрата шарка и слуховете за набезите на дервишите бяха прокудили населението, но общо взето, Африка е доста многолюдна и рано или късно щяха да навлязат в местности, населявани от непознати племена и както обикновено, управлявани от диви и жестоки вождове. Не беше лесна работа сред тази гореща обстановка човек да запази свободата и живота си.
Стас разчиташе, че ако попаднат на племето Вахима, ще обучи няколко десетки воини в стрелба, а след това с големи обещания ще ги убеди да го придружават до океана. Но Кали нямаше понятие къде живеят Вахима, а Линде, който беше чувал нещо за тях, също не бе могъл нито да посочи пътя към тях, нито с точност да определи населяваните от тях местности. Линде споменаваше за някакво голямо езеро, за което знаеше само от разкази, а Кали твърдеше със сигурност, че от едната страна на езерото, което наричаше БасаНарок, живеят Вахима, а от другата Самбуру. И Стас се тревожеше поради това, че в географията на Африка, която много подробно беше изучавал в училището в. ПортСаид, нищо не се споменаваше за такова езеро. Ако за него му беше говорил само Кали, щеше да предположи, че това е ВикториЯНианца, но Линде не можеше да греши до такава степен, защото беше тръгнал точно от Виктория на север покрай планината Карамойо и от сведенията, почерпани от жителите на същата планина, беше стигнал до предположението, че тайнственото езеро се намира по-далеч на североизток. Стас не знаеше какво да мисли за всичко това и се страхуваше, че може въобще да не попадне на езерото и на Вахима, страхуваше се също така от дивите племена, от безводната джунгла, от непроходимите гори, от мухата цеце, която убиваше животните, страхуваше се от сънната болест, от треската на Нели, от горещините и безкрайните пространства, които още ги деляха от океана.
Но след напускането на планината „Линде“ не им оставаше нищо друго, освен да вървят напред, все на изток и на изток. Наистина Линде казваше, че това пътуване не е по силите дори на опитен и енергичен пътешественик, но Стас вече беше придобил голям опит, а що се отнася до енергията, понеже всичко правеше заради Нели, реши да изтръгне от себе си толкова умение и старание, колкото ще бъде необходимо. Сега трябваше да се пазят силите на момичето, затова реши да пътуват само от шест часа сутринта до десет преди обед, а втория етап — от три до шест часа вечерта, т. е. до залез слънце — да извършват само тогава, когато около мястото на първото спиране няма вода.
Но засега вода се намираше навсякъде, тъй като през време на „масйката“ валяха обилни дъждове. Езерцата, образувани от пороищата в долините, бяха още пълни, а на места от планините се стичаха ручеи с кристална студена вода, която беше идеална за къпане и безопасна, защото крокодилите се срещат само в дълбоките води, в които не липсва риба — тяхната основна храна.
Стас обаче не позволяваше на момичето да пие непреварена вода, въпреки че беше наследил от Линде прекрасен филтър, чието действие винаги изпълваше Кали и Меа с почуда. Като гледаха как потопеният в мътната сива вода филтър пропуска в резервоара само чиста и прозрачна вода, двамата се превиваха от смях и в знак на възхищение и радост се удряха с длани по коленете.
Общо взето, пътуването отначало вървеше леко. От Линде им бяха останали значителни запаси кафе, чай, захар, бульон, различни консерви и всякакви лекарства. Стас не трябваше да пести от багажа, защото имаха повече, отколкото можеха да носят, не липсваха също така различни съоръжения, всякакъв калибър оръжия и ракети, които можеха много да им послужат при среща с негрите. Страната беше богата; диви животни имаше много — прясното месо беше в изобилие. Плодове също. Тук-таме в низините се срещаха блата, но още покрити с вода и затова не заразяваха, въздуха с вредни изпарения. Москитите, които заразяват кръвта с тропическа треска, въобще не се срещаха по височините. След десет часа сутрин горещината наистина ставаше непоносима, но докато траеха така наречените „бели часове“, малките пътешественици спираха под дебелите сенки ма грамадните дървета, през чиито гъсти корони не проникваше нито един слънчев лъч. Нели, Стас и негрите се радваха на отлично здраве.