XXXVIII
На петия ден от пътуването Стас яздеше заедно с Нели на Кинг, защото бяха попаднали на широк пояс от толкова гъсти акации, че конете можеха да вървят само по следата, проправена от слона. Беше ранен час, утрото слънчево и росно. Децата си говореха за пътуването и за това, че с всеки изминат ден се приближават към океана и към бащите си за които не преставаха да тъгуват и двамата. От момента на отвличането им от Фаюм тази тема беше неизчерпаем източник на всички разговори, които винаги ги вълнуваха до сълзи. И постоянно си повтаряха все едно и също нещо: бащите им си мислят, че те вече не са живи или че са изчезнали завинаги, и двамата се тревожат и въпреки безнадеждността на положението изпращат араби до Хартум, за да научат нещо, а те вече са далеч не само от Хартум, но и от Фашода, а след пет дни ще бъдат още по-далеч, след това още по-далеч, докато най-после стигнат до океана или преди това до някое селище, откъдето ще могат да изпратят телеграма. Единственият човек в кервана, който знаеше какво ги очаква още, беше Стас, а Нели беше най-дълбоко убедена, че на света няма нищо, което „Стес“ не би могъл да извърши и беше напълно сигурна, че той ще я заведе до брега. Затова неведнъж, като изпреварваше събитията, тя си представяше в своята малка главичка какво ще се случи, когато пристигне първата вест за тях, и чуруликайки като птиче, раз казваше за това на Стас. „Седят си — казваше тя — в ПортСаид и плачат, а в този момент влиза един «бой»1 с телеграмата. Какво е това? Моят или твоят татко отваря, гледа подписа и чете: «Стас й Нели». Ех, че ще се зарадват, ще скочат, за да ни посрещнат! Каква радост ще бъде в целия дом — и бащите ни ще се радват, и всички ще се радват, и ще те хвалят, и ще пристигнат, а аз силно ще прегърна татко през шията, и след това винаги ще бъдем заедно, и …“ Обикновено свършваше с това, че брадичката й започваше да трепере, чудните й очи се превръщаха в два фонтана, а накрая тя опираше глава на рамото на Стас и плачеше едновременно от Жал, тъга и радост при мисълта за бъдещата среща. А Стас политаше в бъдещето с въображението си и се досещаше, че баща му ще бъде горд с него, че ще каже: „Прояви се като истински поляк“ — — и го обземаше голямо вълнение, а в сърцето му се пораждаше тъга, плам и непоколебима като стомана смелост. „Трябва да спася Нели — казваше си той, — трябва да доживея този миг.“ Тогава на него също му се струваше, че няма опасности, които той не би могъл да преодолее, нито прегради, които не би могъл да премахне.
Ала до крайната победа беше още далеч. Засега се промъкваха през акациите. Дори по кожата на Кинг дългите шипове на дърветата рисуваха белезникави черти. Най-после гората проредя и през клоните на пръснатите дървета се виждаше в далечината джунглата. Въпреки че горещината се чувствуваше силно, Стас излезе от паланкина и се настани върху врата на слона, за да види няма ли на кръгозора някакви стада от антилопи или зебри, защото беше решил да възстанови запасите от месо.
Той забеляза вдясно малко стадо ариели, а сред тях два
——
1 Бой (англ.) — момче за разни поръчки, прислужник. — Б. пр.
щрауса, но когато минаха последната горичка и слонът се обърна наляво, друга гледка се откри пред очите на момчето: на около половин километър той забеляза голяма нива с маниока, а на края на нивата десетина черни фигури,заети, изглежда, с полска работа.
— Негри! — извика Стас, обръщайки се към Нели.
И сърцето му започна да бие неспокойно. За миг се поколеба дали да се обърнат и да се скрият обратно в акациите, но му дойде на ум, че в този населен край рано или късно ще трябва да се срещне с жителите и да установи с тях контакти, и че от тези контакти може да зависи съдбата на цялото пътуване, ето защо, след като си помисли малко, той насочи слона към нивата.
В това време се приближи Кали и като посочи с ръка горичката каза:
— Велики господарю, там негърско село,.а тук жени работят на нива. Да отида при тях?