XLI
А Стас след кратка почивка край валовете на Луела, тръгна още преди залез слънце с Кали начело на триста воини към бомата на Фумба, защото искаше да нападне Самбуру още през нощта, като разчиташе, че в тъмнината огнените змии ще направят много по-голямо впечатление. Пътят от Луела. до планината Боко, на която се отбраняваше Фумба, продължи заедно с почивките девет часа, така че под крепостта стигнаха едва около три часа след полунощ. Стас спря воините, заповяда им пълно мълчание, а сам се опита да се ориентира в положението. Планинският връх, на който се спотайваха бранителите, беше тъмен, а самбурите палеха множество огньове. Блясъкът им осветяваше отвесните стени на скалата и огромните дървета, растящи в подножието й. Отдалеч, се дочуваше глухият глас на тъпаните, виковете и песните на воините, които, изглежда, не жалеха „помба“1 в стремежа си да почетат близката и вече последна победа. Стас се придвижи начело на отряда си още по-нататък и най-сетне от крайните огньове го деляха не повече от сто крачки. От лагерни стражи нямаше нито следа, а безлунната нощ попречи на диваците да забележат Кинг, когото освен това закриваха и храстите. Седналият на врата му Стас шепнешком даде последни заповеди, след което направи знак на Кали да запали една от приготвените ракети. Червената лента полетя със съсък високо в тъмното небе, с гръм се пръсна в букет от червени, сини и златни звезди. Всички гласове млъкнаха и настана глуха тишина. След няколко секунди, сякаш с дяволски кикот, полетяха още две огнени змии; но този път насочени хоризонтално, направо към лагера на Самбуру, а едновременно с това се разнесе ревът на Кинг и крясъкът на тристата души от племето Вахима, които, въоръжени с асагайе2, тояги и ножове, се хвърляха неудържимо напред. Започна битка, която беше още по-страшна, защото се водеше в тъмнината, тъй като в паниката бяха изпотъпкани всички огньове. Но още в началото при вида на огнените змии сзибурите бяха обзети от сляп ужас. Това, което се случи, напълно надминаваше разума им. Те знаеха само, че саги нападнали някакви страшни същества
——
1 .Помба Асагайе пиво от просо, което пият негрите, — Б. а.
и че ги заплашва неизбежна, ужасна гибел. По-голямата част избягаха, преди да ги достигнат копията и тоягите на воините на Вахима. Сто и триисет-четирийсете души, които Мамба успя да събере около себе си, оказваха упорита съпротива, но когато при блясъка на изстрелите видяха грамадното животно, а на него облечения в бяло човек, и когато в ушите им екнаха гърмежите на оръжието, с което Кали стреляше често, сърцата им замряха. Щом Фумба видя от планината първата ракета, която се пръсна по височините, също се просна ужасен на земята и лежа няколко минути като мъртъв. Но като се съвзе, разбра по отчаяния рев на воините, че някакви духове унищожават долу самбурите. Тогава го озари мисълта, че ако не помогне на тези духове, гневът им може да се обърне и срещу него, а тъй като унищожението на самбурите представляваше за него спасение, той събра всичките си воини, измъкна се от страничния таен изход на бомата и прегради пътя на по-голямата част от бегълците. Битката се превърна в клане. Тъпаните на самбурите престанаха да гърмят. Мракът, раздиран само от червените блясъци, изхвърляни от пушката на Кали, се изпълваше от писъка на убиваните, от глухите удари на тоягите о щитовете и от стенанията на ранените. Никой не молеше за милост, защото негрите не знаят що е пощада. Опасявайки се да не поразява в тъмнината и бъркотията своите хора, Кали престана да стреля, стисна меча на Гебхър и се хвърли с него сред неприятелите. .Сега самбурите можеха да бягат от планината към своите граници само през един широк прулом, но тъй като този прулом бе завардил с воините си Фумба, от цялото множество оцеляха само онези, които се проснаха на земята и се оставиха да ги хванат живи, макар и да знаеха, че ги чака страшно робство или мъчителна смърт от ръцете на победителите. Мамба се отбраняваше геройски, докато ударите на тоягите му смазаха черепа. Неговият син, младият Фару, попадна в ръцете на Фумба, който заповяда да го вържат и оставят като бъдеща благодарствена жертва за духовете, които му бяха дошли на помощ.
Стас не подгони страшния Кинг в боя, позволи му само да реве за още по-голям ужас на неприятелите. Сам не гръмна нито веднъж с щуцера си срещу самбурите, първо, защото беше обещал на малката Нели, когато напускаше Луела, че няма да убие никого, и, второ, защото нямаше желание да убива хора, които нито на него, нито на Нели са направили нещо лошо. Беше достатъчно, че гарантира на воините от Вахима победа и освободи обкръжения в голямата бома Фумба. Ето защо, когато след малко Кали дотича с вестта за окончателната победа, той му заповяда да спрат битката, която още кипеше сред гъсталаците и скалните бездни и която упоритостта на стария Фумба все още продължаваше.