След кръвното побратимяване между Кали и Фару предадоха тялото на Мамба на самбурите.
XLII
— Нели, можеш ли да изброиш нашите пътешествия от Фаюм? — попита Стас.
— Мога.
Като каза това, момичето вдигна нагоре вежди и започна да пресмята на пръсти:
— Момент. От Фаюм до Хартум — едно; от Хартум до Фашода — второ; от Фашода до клисурата, в която намерихме Кинг — трето, а от планината „Линде“ до езерото е четвърто.
— Да. Сигурно в света няма втора муха, която да прелети такава част от Африка.
— Добре щеше да изглежда тази муха без тебе. А той започна да се смее:
— Муха върху слон! Муха върху слон! — Но не цеце? Нали, Стас? Не цеце?
— Не — отвърна той, — ей такава една мила мушйчка Зарадвана от похвалата, Нели потърка нос о рамото на Стас, след това попита:
— А кога ще тръгнем на пето пътешествие?
— Когато ти си отпочинеш,. а аз науча поне малко тези хора, които Кали обеща да ни даде, да стрелят.
— И дълго ли ще пътуваме?
— Ах! Дълго, Нели, дълго! Кой знае дали това пътешествие няма да бъде най-дългото.
— Но както винаги, ти ще се справиш!
— Трябва.
И Стас се оправяше, както можеше, но петото пътешествие изискваше големи приготовления. Предстоеше им да се впуснат отново в непознати страни, където ги заплашваха различни опасности, ето защо момчето искаше да се осигури по-добре срещу тях, отколкото преди. За тази цел упражняваше в стрелба с ремингтон четирийсет млади войни от племето Вахима, които трябваше да представляват главната въоръжена сила и нещо като гвардия на Нели. С повече стрелци не можеше да разполага, защото Кинг бе донесъл на гърба си само двайсет и пет карабини, а конете — петнайсет. Останалата част от армията трябваше да се състои от сто воини от Вахима и сто от Самбуру, въоръжени с копия и лъкове, които обеща да осигури Фару, и тяхното присъствие щеше да отстрани всякакви трудности при пътуването през обширната и много дива страна, обитавана от племето Самбуру. Не без известна гордост Стас си мислеше, че се бе изглъкнал при пътуването от Фашода само с Нели и двамата негри, без всякакви средства, а сега може да стигне брега на океана начело на двеста въоръжени хора със слон и с коне. Той си представяше какво ще кажат англичаните, които високо ценят практичността, и преди всичко какво ще кажат баща му и господин Раулисън. Мисълта за това подклаждаше всичките му усилия.
Все пак той не беше напълно спокоен за своята съдба и за съдбата на Нели. Добре! Сигурно лесно ще мине през земите на Вахима и Самбуру, но какво ще стане след това? На какви племена ще попадне още, в какви области ще навлезе и колко път ще му остане? Указанията на Линде бяха твърде общи. Стас силно се тревожеше, че не знае всъщност къде се намира, защото тази част на Африка изглеждаше на картите, по които учеше география, като напълно бяло петно. Не знаеше също така какво представлява езерото БасаНарок и колко е голямо. Той беше на южния му край, където ширината на разлива можеше да има над десетина километра. Но колко надалеч се простира езерото на север, никой не можеше да му каже — нито Вахима, нито Самбуру. Кали знаеше що-годе езика кисвахили и отговаряше на всички въпроси само с „Бали, бали“, което означава „далеко, далеко“ — но това бе всичко, което Стас успя да изтръгне от него.
Тъй като планините, които затваряха кръгозора на сезер, изглеждаха доста близо, той предполагаше, че това е някакво не особено голямо планинско езеро, каквито има много из Африка. След няколко години стана ясно каква голяма грешка беше допуснал!, но засега искаше да опознае не толкова територията на БасаНарок, колкото да разбере дали не изтича от него някаква река и да се влива в океана. Поданиците на Фару, сакбурите, твърдяха, че на изток от страната им се простира огромна безводна пустиня, през която никой още не е преминал. Стас познаваше добре негрите от разказите на пътешествениците и от приключенията1 на Линде, а донякъде и от личен опит, и знаеше, че когато започнат опасностите и трудностите, много негови хора ще се измъкват обратно към дома, па дори може да не остане нито един. В такъв случай щеше да остане сред джунглата и пустините само с Нели, с Меа и с малкия Насибу. Но преди всичко той си даваше сметка, че липсата на вода веднага ще разпръсне кервана и затова усилено разпитваше за река. Вървейки по нейния бряг, би могъл наистина да избегне ужасите, на които са обречени пътешествениците в тези безводни местности.
Ала самбурите не бяха в състояние да му кажат нищо сигурно, а сам не можеше да си позволи по-дълга екскурзия край източния бряг на езерото, защото в Боко го задържаха