и с подреждане на географските и природонаучни бележки, а негрите се отдаваха на винаги приятното за тях лентяйство. И тогава, един ден доктор Клари беше станал рано и се приближи към брега, където видя петнайсетина занзибарци от кервана да се вглеждат с навирени нагоре глави към върха на високо дърво и да повтарят едно и също:
— Ндеге? Акунй ндеге! Ндеге? Птица? Не е птица! — Птица? …
Докторът бе късоглед, затова изпрати да му донесат от палатката очилата, след това погледна с тях посочения от негрите предмет и по лицето му се изписа голямо учудване.
— Извикайте капитана — каза той.
Но преди негрите да изтичат, капитанът се появи пред палатката, защото бе тръгнал на лов за антилопи.
— Глен, вьж — каза докторът и посочи с ръка нагоре. Сега капитанът вдигна глава, прикри с ръка очи и се изненада не по-малко от доктора.
— Хвърчило! — извика той.
— Да, но негрите не пускат хвърчила, откъде ли се е взело тук?
— Сигурно наблизо се намира някакво селище на бели или някакви мисионери?…
— Трети ден вятърът духа от запад, т. е. от непознатите и вероятно също така ненаселени местности като тази джунгла. Пък и добре знаеш, че тук няма никакви селища, нито мисионери.
— Интересно, наистина …
Трябва непременно да се свали хвърчилото … Трябва. Може би ще разберем откъде произхожда. Капитанът даде заповед. Дървото беше високо няколко десетки метра, но негрите се изкачиха веднага на върха, снеха внимателно заплетеното хвърчило и го предадоха на доктора, който го погледна и рече:
— Има някакви надписи … Да седнем … И като присви очи, започна да чете:
— Глен — каза той, — вземи, прочети и ме увери, че не съм получил слънчев удар и че съм на себе си!
Капитанът взе бамбуковата рамка, върху която беше прикрепена хартията, и прочете:
„Нели Раулисън и Станислав Тарковски,
изпратени от Хартум за Фашода,
а от Фашода отведени: на изток от Нил,
избягаха от ръцете на дервишите.
След дълги месеци пътешествия
те стигнаха езерото,
разположено на юг от Абисиния. Отиват към океана. Молят за бърза помощ.“
Отстрани на хартията имаше и допълнение, написано с по-дребни букви:
„Това хвърчило, петдесет и четвърто поред, е пуснато от планините, заобикалящи неизвестно на географията езеро. Който го намери, нека съобщи в Управлението на Канала а Порт Саид или на капитан Глен в Момбаса.
Станислав Тарковски“
Когато гласът на капитана заглъхна, двамата приятели започнаха да се споглеждат мълчаливо.
— Какво е това? — попита най-после доктор Клари. — Не вярвам на очите си! — отвърна капитанът.
— Но това не е мираж?
— Не.
— Ясно е написано: „Нели Раулисън и Станислав Тарковски“.
— Прекалено ясно…
— И те може да са навсякъде в тези местности. — Бог ти е спасил, това е възможно. — Хвала му — извика разпалено докторът.
— Но къде да ти търсим?
— Нищо повече ли няма на хвърчилото?
— Има още няколко думи, но на разкъсаното от клоните място. Трудно е да се прочете.
Двамата сведоха глави над листа и едва след дълго проучване успяха да разчетат.
„Дъждовният период отдавна мина.“
— Какво означава това? — попита докторът.
— Означава, че момчето е загубило представа за времето.
И по този начин е искал да определи горе-долу датата. Прав си! Тогава това хвърчило може би е пуснато съвсем наскоро.
— Ако е така, те сигурно не са далеч.