— Говори открито: нямаш никаква надежда, нали?
— Драги мой, ние сме възрастни, силни и опитни мъже, а помисли си какво ще стане с нас, ако останем тук само двамата,дори с оръжие, но без запаси и без хора…
— Така е! Уви… така е! Представям си двете деца как вървят в такава нощ през пустинята.
— Глад, жажда, диви зверове…
— И все пак момчето пише, че са вървели така с месеци.
— Ето защо тук има нещо, което надхвърля моето въображение …
Дълго време в тишината се чуваше само тихото пращене на тютюна в лулите. Докторът се загледа в бледите глъбини на нощта, след това се обади с притихнал глас:
— Късно е вече, но сънят бяга от мен … И като си помисли човек, че ако са живи сега, скитат някъде на лунната светлина, сред тези сухи калуни… сами… такива деца! Помниш ли, Глен, ангелското лице на малката?
— Помня и не мога да го забравя.
— Ах! Бих дал да ми отсекат ръката, ако …
И не довърши, защото капитан Глен скочи като ужилен.
— Ракета в далечината! — извика той. — Ракета! — Ракета! — повтори докторът.
— Някакъв керван има пред нас.
— Който може би е намерил децата.
— Възможно е. Да побързаме към него!
— Напред!
Заповедите на капитана се разнесоха за едни миг в целия лагер. Занзибарците скочиха на крака. След малко запалиха факли. В отговор на далечния сигнал Глен заповяда да пуснат една след друга няколко ракети, след това да дават чести залпове с карабините. За по-малко от четвърт час целият лагер вече беше на път.
От далечината отвърнаха с гърмежи. Вече нямаше никакво съмнение, че някакъв европейски керван по неизвестни причини ги зове на помощ.
Капитанът и докторът тичаха в надпревара, разтърсени от безпокойство и от надежда. Ще намерят ли децата или няма да ги намерят? Докторът си мислеше, че ако не ги намерят, сигурно по-нататък могат да търсят само труповете им сред тези ужасни калунови храсталаци.
След около половин час една от изпъкналостите на повърхността, за която говореха преди това, закри изгледа пред двамата приятели. Но те бяха толкова близо, че ясно чуваха тропота на конете. Още няколко минути и на гребена на възвишението се появи ездач, който държеше отпреде си голям, белезникав предмет.
— Факлите горе! — заповяда Глен.
В същия миг ездачът спря коня в кръга на светлината.
— Вода! Вода!
— Децата! — извика доктор Клари.
— Вода! — повтори Стас.
И почти хвърли Нели в ръцете на капитана, а сам скочи от седлото.
Но веднага се олюля и падна като мъртъв на земята.
ЕПИЛОГ
Радостта в лагера на капитан Глен и доктор Клари нямаше граници, но любопитството на двамата англичани бе подложено на тежко изпитание, защото ако преди не им се побираше в ума мисълта, че децата са могли сами да изминат огромните джунгли и пустини, които делят тези страни от Нил и Фашода, сега вече съвсем не разбираха по какъв начин този „малък поляк“, както наричаха Стас, не само е извършил това, но се бе появил пред тях като вожд на цял керван, въоръжен с европейско оръжие, със слон, който носеше паланкин, с коне, палатки и със значителни запаси от храна. При тази гледка капитанът разпери ръце и повтаряше често: „Клари, много нещо съм видял, но такова момче не съм видял!“ А-добродушният доктор повтаряше с не по-малко изумление: „И измъкнал малката от робство — и я спасил!“ — след което тичаше в палатките да види как се чувствуват децата и спят ли добре.
А децата, напили се с вода, нахранени, преоблечени и оставени да спят, спяха като мъртви през целия следващ ден, хората от техния керван — също. Капитан Глен правеше опит да разпитва Кали за приключенията около пътуването и за подвига на Стас, но младият негър, като отвори едното си око, отвърна само: „Велики господар всичко може!“ и отново заспа. В края на краищата трябваше да отложат въпросите и обясненията за следващите дни.
В това време двамата приятели се съветваха за обратния път до Момбаса. И без това бяха стигнали по-далеч и проучили много повече местности, отколкото им беше възложено, затова решиха да се върнат незабавно. Наистина онова неизвестно на географията езеро много привличаше капитана, но съображенията за здравето на децата и желанието да ги предаде колкото може по-бързо на загрижените им родители надделяха. Докторът обаче предупреждаваше, че те трябва да си починат на хладните възвишения на планината Кения или на Килиманджаро. Едва оттам решиха да изпратят вест на бащите им и да ги поканят, да дойдат в Момбаса.