— Закъде?
— За ЕлГаракелСултани, а оттам заедно с родителите ви с камили до ВадиРаян.
Сърцето на Стас затуптя от радост, но същевременно го учудиха думите на Хамис. Знаеше, че ВадиРаян е огромен кръг от пясъчни хълмове, които се издигат в Либийската пустиня, на юг и на югозапад от Мединет, а този път господин Тарковски и Раулисън казаха при заминаването, че потеглят в противоположна посока, към Нил.
— Какво се е случило? — попита Стас. — Баща ми и господин Раулисън не са в БениСуеф, а в ЕлГарак?
— Така се е наложило — отвърна Хамис.
— Но те казаха да им пишем до ЕлФашен.
— Възрастният ефенди пише в писмото защо са в ЕлГарак.
Един миг той търсеше писмото, след това извика:
— Ах, Наби (пророк)! Оставил съм писмото в торбата при камиларите. Веднага ще изтичам, докато Идрис и Гебхър не са заминали.
И той хукна към камиларите, а през това време децата заедно с Динах започнаха да се приготвят за път. Тъй като предстоеше по-дълга екскурзия, Динахвзе няколко рокли, малко бельо и топли дрехи за Нели. Стас също помисли за себе си и преди всичко не забрави щуцера и патроните, като се надяваше да срещне вълци и хиени сред дюните на ВадиРаян.
Хамис се върна едва след един час, толкова изпотен и изморен, че известно време не можа да си поеме дъх.
— Не успях да намеря камиларите — каза той, — гоних ги, но напразно. Но това няма значение — и писмото, и възрастните ефенди ще намерим в ЕлГарак. И Динах ли ще пътува с нас?
— Защо не?
— Може би е по-добре да остане. Господата не казаха нищо за нея.
— Но при заминаването поръчаха Динах винаги да придружава госпожицата, затова и сега ще пътува.
Хамис постави ръка на сърцето си, поклони се и каза:
— Да бързаме, господарю, защото (влакът) ще замине.
Багажът беше готов и навреме стигнаха на гарата. Разстоянието от Мединет до Гарак не е повече от трийсет километра, но второстепенната железница, която свързва тези селища, пътува бавно и спира прекалено често. Ако Стас беше саги, несъмнено щеше да предпочете пътуването с камила пред влака, защото пресметна, че Идрис и Гебхър, които тръгнаха два часа преди влака, ще бъдат по-рано от тях в ЕлГарак. Но за Нели този път щеше да бъде твърде дълъг и затова малкият покровител, който беше приел присърце съветите на двамата бащи, не искаше да излага момичето на умора. Всъщност времето и на двамата мина бързо й докато да усетят, спряха в Гарак.
Малката гаричка, от която англичаните правят обикновено екскурзии до ВадиРаян, беше съвсем празна. Свариха само няколко забулени жени с кошници, пълни с мандарини, двама непознати камиларибедуини и Идрис’и Гебхър със седем камили, една от които беше много натоварена. Ала от господин Тарковски и Раулисън нямаше нито следа.
Идрис обаче обясни тяхното отсъствие по следния начин:
— Възрастните господа заминали в пустинята, за да опънат палатките, които бяха докарали от Етсах и поръчали да вървим след тях.
— А как ще ги намерим сред хълмовете? — попита Стас. — Изпратили са водачи, които ще ни заведат.
Като каза това, той посочи бедуините. По-възрастният се поклони, потърка с пръст единственото си око, което имаше, и каза:
— Нашите, камили не са толкова дебели, но не са и по-бавни от вашите. След един час ще бъдем там.
Стас беше доволен, че ще прекарат нощта всред пустинята, но Нели бе малко разочарована, защото до този момент бе сигурна, че ще намери баща си в Гарак.
А в това време началникът на гарата — сънен египтянин с червен фес и черни очила — се приближи и като нямаше друга работа, започна да разглежда европейските деца.
— Това са децата на онези англичани, които заминаха сутринта с пушки за пустинята — каза Идрис, като поставяше Нели на седлото.
Стас даде щуцера си на Хамис и седна при момичето, защото седлото беше широко и имаше форма на паланкии, само че без покрив. Динах седна зад Хамис, другите се качиха поотделно на камилите и тръгнаха.
Ако началникът на гарата беше гледал по-дълго време след тях, може би щеше да се учуди, че англичаните, за които спомена Идрис, заминаха право на юг към развалините, а те веднага се насочиха в противоположна посока. Но началникът се прибра по-рано у дома си, защото този ден в Гарак не пристигаше никакъв влак.
Часът беше пет следобед. Времето бе прекрасно. Слънцето вече мина по отсамната страна на Нил и се наклони над пустинята, потапяйки в златни и пурпурни зари пламналото на запад небе. Въздухът до такава степен беше наситен с розов блясък, че очите примигваха от неговата сила. Полята придобиха лилав оттенък, а далечните възвишения, които се открояваха ярко на фона на зората, имаха цвят на естествен аметист. Светът губеше своите реални белези и сякаш беше игра на извънземни светлини.