Докато пътуваха през зелените обработваеми поля, водачът бедуин водеше кервана с отмерена крачка, но в момента, когато под краката на камилите заскърца твърдият пясък, изведнъж всичко се промени.
— Ялла! Ялла! — внезапно завиха диви гласове.
В същото време се чуваше свистенето на бичовете и камилите, преминали от тръс в галоп, се понесоха като вихър, хвърляйки изпод краката си пясък и чакъл от пустинята.
— Ялла! Ялла!
Тръсът на камилите повече друса, галопът, в който тези животни бягат рядко, по-скоро люлее и затова тази луда езда първоначално беше забавна за децата. Но знае се, макар и от люлките, че твърде бързото люлеене причинява световъртеж. И след известно време, когато устремът не спираше, на малката Нели започна да й се върти главата и да й притъмнява пред очите.
— Стас, защо летим толкова силно? — извика тя, обръщайки се към приятеля си.
— Мисля, че са отпуснали прекалено много камилите да се засилят, и сега не могат да ги спрат — отвърна й Стас.
Но като забеляза, че лицето на момичето е малко пребледняло, той започна да вика на устремените напред бедуини да намалят темпото. Неговият вик имаше обаче единствената последица, че отново се разнесоха крясъците: „Ялла!“ и животните ускориха още повече своя бяг.
Първоначално момчето смяташе, че бедуините не са го чули, но когато при втория зов не последва никакъв отговор, а яздещият зад него Гебхър не преставаше да шиба камилата, на която бяха двамата с Нели, то си помисли, че не камилите са се устремили така, а хората толкова бързат по неизвестни нему причини.
Хрумна му, че може да са тръгнали по погрешен път и за да компенсират загубеното време, сега летят в надпревара, за да не им се карат родителите за късното пристигане. Но след малко разбра, че това не може да бъде, защото господин Раулисън щеше повече да се сърди за прекалената преумора на Нели.
— Стой! — извика той с все сила, обръщайки се към Гебхър.
— Оускоут (мълчи)! — изрева в отговор суданецът. И продължаваха да летят.
Нощта в Египет пада около шест часа и скоро заревото угасна, а след малко на небето се появи огромният, червен от блясъка на заревото месец, който освети пустинята с мека светлина.
В тишината се чуваше само задъханото дишане на камилите и глухото бързо чаткане на краката им в пясъка, а понякога — свистенето на бичовете. Нели вече беше толкова изморена, че Стас трябваше да я придържа на седлото. Много често тя питаше дали ще стигнат скоро и, изглежда, я крепеше само надеждата за скорошната среща с баща й. Но напразно двамата се оглеждаха наоколо. Мина час, два: нито палатки, нито огън се виждаше някъде.
Тогава косите на Стас настръхнаха, защото разбра, че са отвлечени.
VI
А Раулисън и Тарковски действително очакваха децата, но не сред пясъчните хълмове на ВадиРаян, където те нямаха нито нужда, нито желание да пътуват, а съвсем в друга посока, в град ЕлФашен, край едноименния канал, където разглеждаха завършените в края на годината работи. Разстоянието между ЕлФашен и Мединет по права линия възлиза на около четирийсет и пет километра. Понеже няма непосредствена връзка и трябва да се пътува до ЕлВаста, което почти удвоява пътя, господин Раулисън, след като разгледа железопътното разписание, направи следните изчисления:
— Хамис замина онзи ден вечерта — каза той на господин Тарковски — и в ЕлВаста е хванал влака, който идва от Кайро, а в Мединет е бил тази сутрин. Децата ще си съберат багажа за един час. Ако потеглят по обед, би трябвало да чакат нощния влак, който върви успоредно на Нил, но понеже не позволих на Нели да пътува нощем, затова ще тръгнат тази сутрин и ще пристигнат тук веднага след залез слънце.
— Да — каза господин Тарковски, — Хамис трябва да си почине малко, а на Стас, макар и да е луда глава, става ли дума за Нели, винаги може да се разчита. Всъщност аз му изпратих бележка да не тръгват през нощта.
— Храбро момче е той и аз напълно му вярвам — отговори господин Раулисън.
— Да си призная — и аз. При многото си слабости той има откровен характер и никога не лъже, защото е смел, а само страхливците лъжат. Енергия също не му липсва и ако с времето придобие хладнокръвен разум, смятам, че ще успее в живота.
— Сигурен съм. Но по отношение на разума, ти бил ли си разумен на неговата възраст?
— Да си призная, не — отговори със смях господин Тарковски, — но струва ми се, че не бях и самонадеян колкото него.
Това ще мине. А засега трябва да бъдещ щастлив, че имаш такъв син.
— И ти, че имаш такова сладко и обичливо същество като Нели.