— Дано бог я благослови — отвърна развълнуван господин Раулисън.
Двамата приятели си стиснаха ръце, след което седнаха да разглеждат плановете и разходите по работите. С това те се занимаваха чак до вечерта.
В шест часа, когато вече настъпваше нощта, те бяха на гарата и като се разхождаха по перона, продължаваха да говорят за децата.
— Чудесно е времето, но е хладно — обади се господин Раулисън. — Дали Нели си е взела топли дрехи?
— Стас няма да забрави за тях, Динах също.
— Все пак съжалявам, че вместо да ги извикаме тук, не заминахме ние за Мединет.
— Спомни си, че и аз казвах същото.
— Зная, и ако не трябваше оттук да пътуваме по-нататък на юг, бих се съгласил. Пресметнах, че все пак пътят би ни Отнел много време и щяхме да бъдем по-кратко с децата. Всъщност, да си призная, Хамис ми подсказа тази мисъл, да ги доведе тук. Каза ми, че му е много мъчно и за двамата и би бил щастлив, ако го изпратим за тях. Не се учудвам, че се е привързал към децата …
По-нататък разговорът бе прекъснат от сигналите, които известяваха пристигането на влака. След малко в тъмнината се показаха огнените очи на локомотива и едновременно с това се дочу неговият дъх и свистене.
Редицата осветени вагони пропълзя край перона, залюля се и спря.
— Не ги видях в нито един вагон — каза господин Раулисън.
— Сигурно са седнали по-навътре и сега ще излязат. Пътниците започнаха да слизат, но бяха предимно араби, защото освен красивите палмови и акациеви горички, ЕлФашен няма нищо интересно за разглеждане. Децата не пристигнаха.
— Или Хамис не е хванал влака в ЕлВаста — обади се господин Тарковски с нотка на лошо настроение в гласа, — или пък след нощното пътуване е заспал и ще пристигнат едва утре.
— Възможно е — отвърна обезпокоен господин Раулисън, — но е възможно и някое от децата да се е разболяло.
— В такъв случай Стас щеше да телеграфира.
— Кой знае дали няма да намерим телеграма в хотела.
— Да вървим.
Ала в хотела нямаше никаква вест за тях. Господин Раулисън ставаше все по-неспокоен.
— Знаеш ли какво още е могло да се случи? — каза господин Тарковски. — Ако Хамис се е успал, не си е признал пред децата, отишъл е при тях едва днес и им е казал, че ще пътуват утре. Пред нас ще се оправдае с това, че не е разбрал нашите нареждания. За всеки случай ще телеграфирам на Стас.
— А аз на мюдюра на Фаюм.
След малко двете телеграми бяха изпратени. Наистина повод за безпокойство още нямаше, но в очакване на отговора, през нощта двамата инженери спаха лошо и рано сутринта вече бяха на крак.
Отговорът от мюдюра пристигна едва около десет и гласеше:
„Проверено на гарата. Децата заминали вчера за ГаракелСултани.“
Лесно е да се разбере колко големи бяха учудването и гневът, обхванали двамата бащи от тази неочаквана вест. Известно време те се гледаха един друг, сякаш не разбираха думите на телеграмата, след което господин Тарковски, който беше избухлив човек, удари с юмрук по масата и каза:
— Това е хрумване на Стас, но аз ще го отуча от подобни хрумвания.
— Не очаквах това от него — отговори бащата на Нели.
Но след малко попита:
— А Хамис какво е направил?
— Или не ги е сварил и не знае какво да предприеме, или е тръгнал след тях.
— И аз така мисля.
След един час те потеглиха за Мединет. В палатките разбраха, че и камиларите ги няма, а на гарата потвърдиха, че Хамис е заминал заедно с децата за ЕлГарак. Работата ставаше все по-тъмна и можеше да се изясни единствено в ЕлГарак.
Едва на тази гара започна по малко да се разкрива страшната истина.
Началникът, същият египтянин с черните очила и червения фес им разказа, че видял около четиринайсетгодишно момче и осемгодишно момиченце с възрастна негърка, които заминали към пустинята. Не си спомня дали камилите са били осем или девет, но забелязал, че едната била натоварена като за далечен път, а двамата бедуини имали също така големи дисаги към седлата. Той си спомни още, че когато гледал кервана, един от камиларите, суданец, му казал, че това са децата на англичаните, заминали преди това за ВадиРаян.
Тези англичани върнаха ли се? попита господин Тарковски.
— Да. Върнаха се още вечерта с два убити вълка отговори началникът на гарата — и аз дори се учудих, че не се връщат заедно с децата. Но не ги попитах, защото не ми е работа.
Като каза това, той се върна към своите задължения.
През време на разговора лицето на господин Раулисън побеля като платно. Гледайки с блуждаещ поглед приятеля си, той свали шапка, вдигна длан към потното си чело и се олюля сякаш щеше да падне.
— Раулисън, бъди мъж! — извика господин Тарковски. — Нашите деца са отвлечени. Трябва да ги спасяваме.