Ала Нели, като разбра, че няма да види баща си и че бягат някъде далеч из пустинята, започна да трепере от страх и да плаче, притискайки се към Стас, като го разпитваше през хълцанията защо са ги отвлекли и къде ги водят. Той я утешаваше както можеше, почти с такива думи, с каквито неговият баща утешаваше господин Раулисън. Каза, че бащите им сами ще започнат преследването и ще уведомят всички военни постове край Нил. Накрая я увери, че каквото и да се случи, той никога няма да я остави и винаги ще я защищава.
Но жалостта и тъгата за баща й бяха по-силни дори от страха и затова дълго време тя не преставаше да плаче; така продължаваха да се носят, печални и двамата сред ясната нощ, през белите пясъци на пустинята.
Ала сърцето на Стас се свиваше не само от мъка и безпокойство, но и от срам. Той наистина не беше виновен за това, което се бе случило, но се сети за своите неотдавнашни хвалби, за които често баща му го Кореше. Преди това беше убеден, че няма такова положение, с което той да не се справи, и някак си се чувствуваше като непобедим юнак, готов да предизвика насреща си целия свят. Ала сега разбра, че е малко момче, с което всеки може да стори това, което си иска — и ето сега, независимо от желанието си, той препуска на камилата, защото отзад я шиба полудив суданец. В това положение той се чувствуваше страшно унижен и не виждаше никакъв начин за противодействие. И трябваше да си признае, че просто се страхува от тези хора, от пустинята и от това, което можеше да им се случи на двамата с Нели. Но обещаваше искрено, не само ней, а и на себе си, че ще се грижи за нея и ще я защищава дори с цената на собствения си живот.
Изморена от плача и от лудата езда, която продължаваше вече шест часа, Нели започна да дреме, а на моменти и напълно да заспива. Стас знаеше, че който падне от препускаща камила, може да загине на място и затова я привърза към себе си с връв, която намери на седлото. Но след известно време му се стори, че устремът на камилите стана по-бавен, макар че сега бягаха през равни и меки пясъци. В далечината се мержелееха възвишения, а в равнината започнаха да се показват обикновените за пустинята нощни миражи. Месецът на небето светеше все по-бледо, а в това време пред тях се появяваха пълзящи ниско, странни, розови облаци, напълно прозрачни, изтъкани само от светлина. Те се образуваха неизвестно от какво и се придвижваха напред, сякаш носени от лекия ветрец. Стас виждаше как наметалата на бедуините и камилите изведнъж ставаха розови, като навлизаха в осветените пространства, след което целият керван се загръщаше с мек розов блясък. Понякога облаците придобиваха синкав цвят и това продължаваше чак до възвишенията.
Камилите намаляваха все повече своя бяг. Сега по пясъчните хълмове наоколо се виждаха скали — щръкнали или разхвърляни сред сипеите в пълен безпорядък. Почвата ставаше камениста. Преминаха няколко падини, осеяни с камъни, които приличаха на пресъхнали речни корита. Понякога пътят им преграждаха пруломи, които те трябваше да заобикалят. Животните започнаха да стъпват внимателно, сякаш с танцова стъпка, поставяха крака между сухите и твърди храсти ерихонски рози, които покриваха гъсто сипеите и скалите. Често-често някоя от камилите се спъваше и ставаше ясно, че трябва да им се даде почивка.
Най-сетне бедуините се спряха в един нисък прулом, смъкнаха се от седлата и започнаха да развързват дисагите. Идрис и Тебхър последваха техния пример. Заеха се с камилите, разхлабваха им ремъците, сваляха хранителните запаси и търсеха плоски камъни за огнище. Нямаха нито дърва, нито сух тор, който арабите използуват за огън, но Хамис, синът на Хадиги, накъса ерихонски рози, натрупа от тях голям куп и го запали. За известно време, докато суданците бяха заети с камилите, Стас, Нели и нейната гувернантка, старата Динах, останаха заедно настрана. Но Динах беше още поизплашена от децата и не можа дума да проговори. Тя само уви Нели с дебел шал и като седна до нея на земята, започна с хълцане да целува ръчичките й. Стас веднага попита Хамис какво значи всичко това, но той, като се засмя, показвайки белите си зъби, отиде да събира още ерихонски рози. Запитаният след това Идрис отвърна с една дума „ще видиш“ и му се закани с пръст. Когато най-после светна огънят от розовите храсти, които повече тлееха, отколкото горяха, всички го обкръжиха и започнаха да ядат царевични питки и сушено овнешко и козе месо, с изключение на Гебхър, който още се бавеше при камилите. Изгладнели от дългия път децата също ядяха, макар че очите на Нели вече се затваряха за сън. Но ето че в мъждивата светлинка на огъня се появи тъмнокожият Гебхър и като святкаше с очи, вдигна нагоре две малки, светли ръкавички и попита: