Само когато слънцето, снишавайки се, ставаше все почервено, пясъците постепенно придобиваха лилав цвят.
На път към пристанището децата видяха още няколко фламинго, които караха очите им да искрят от радост. След това Динах каза, че Нели трябва да се прибира у дома. В Египет след дните, които често пъти и през зимата са горещи, настъпват доста студени нощи и понеже за здравето на Нели беше нужна особена предпазливост, баща й, господин Раулисън-, не позволяваше момичето да остава след залез слънце край водата. Затова те се върнаха към града, където на края, близо до канала, се намираше вилата на господин Раулисън, и когато слънцето се потопи в морето, те бяха вече вътре. Скоро тук дойде и поканеният на обед инженер Тарковски — бащата на Стас — и тогава цялата компания, заедно с французойката госпожа Оливие — учителка на Нели, седна на масата.
——
’ Лоцман — длъжностно лице, което превежда плавателните СЪДОве през трудни места. — Б. пр.
Господин Раулисън, един от директорите на компанията на Суецкия канал, и Владислав Тарковски, старши инженер на компанията, от много години бяха сърдечни приятели. И двамата бяха вдовци — госпожа Харковска, французойка по произход, беше починала при раждането на Стас, значи преди повече от тринайсет години, а майката на Нели бе починала от туберкулоза в Хелуан, когато момиченцето било на три години. Двамата вдовци живееха в съседни къщи в Порт Саид и се виждаха всеки ден благодарение на общата работа. Общото нещастие ги сближи един с друг още повече и укрепи възникналото отпреди приятелство. Господин Раулисън обикна Стас като свой син, а господин Тарковски беше готов да скочи в огън и вода за малката Нели. След като приключваха работа през деня, най-приятната отмора за тях беше разговорът за децата, за тяхното възпитание и бъдеще. По време на тези разговори най-често се случваше господин Раулисън да хвали способностите, енергичността и умението на Стас, а господин Тарковски се разтапяше над сладкото ангелско личице на Нели. И единият, и другият бяха прави. Стас беше малко високомерен и горделив, но се учеше отлично и учителите от английското училище в Порт Саид казваха, че е изключително способен. А смелостта и практичността беше наследил от баща си, защото господин Тарковски притежаваше тези качества в най-висша степен и преди всичко на тях дължеше сегашния си висок пост. През 1863 година той воювал неуморимо цели единайсет месеца. Ранен, той попаднал в плен и бил заточен в Сибир, но след това избягал от дълбините на Русия и прехвърлил нелегално границата. Преди да вземе участие във въстанието, той завършил инженерство, но посветил още една година на хидравличните науки, след това получил работа на канала и след няколко години, когато оценили неговите способности, енергия и трудолюбие, той заел високия пост старши инженер на канала.
Стас беше се родил и отрасъл до четиринайсетата си година в Порт Саид, край канала, затова инженерите, колеги на баща му, го наричаха „детето на пустинята“. По-късно, вече като ученик, придружаваше понякога през ваканциите и празниците баща си и господин Раулисън в служебните пътешествия, които те бяха длъжни да правят от Порт Саид чак до Суец, за да контролират работите по насипите и дълбаенето на коритото на канала. Той познаваше всички — както инженерите и чиновниците от канцелариите, така и работниците, араби и негри. Навърташе се и проникваше навсякъде, появяваше се там, където никой не го очакваше, правеше дълги разходки по насипа, плаваше с лодка по Мензалех и често се впускаше доста надалеч. Прехвърляше се на арабския бряг, гледаше да му попадне някакъв кон, а ако нямаше кон камила, дори магаре и както казваше господин Тарковски, „мишкуваше“ навсякъде и всяка свободна от учение минута прекарваше край водата.
Баща му не го възпираше, защото знаеше, че гребането, ездата и дългото пребиваване на чист въздух укрепват здравето на момчето и развиват сръчността му. Стас беше по-висок и по-силен от момчетата на неговата възраст и достатъчно беше само да го погледне човек в очите, за да разбере, че при някакво произшествие той по-скоро би се провинил от прекалената си дързост, отколкото от страх. На четиринайсет години беше един от най-добрите плувци в Порт Саид, което означаваше твърде много, защото арабите и негрите плуват като риби. Той стреляше по диви патици и египетски гъски с карабина малък калибър и придоби сигурна ръка и вярно око. Негова мечта беше да ловува някога за едър дивеч в Средна Африка, затова жадно слушаше разказите на суданците, които работеха на канала и бяха срещали в своята родина големи хищници и дебелокожи животни. За него беше полезно и това, че същевременно учеше техните езици. Не беше достатъчно само да се прокопае Суецкият канал, но трябваше и да се поддържа, защото в противен случай пясъците от пустинята, които се простираха от двете страни на бреговете му, щяха да го засипят само за една година. Огромното дело на Лесепс1 изисква постоянен труд и бдителност. Ето защо до ден днешен върху издълбаването на дъното на канала работят огромни машини и хиляди работници, под наблюдението на опитни инженери. При прокопаването на канала работеха двайсет и пет хиляди души. Днес, когато делото е завършено и има усъвършенствувани машини, са нужни много по-малко хора и все пак техният брой досега е доста голям. Преобладават местни жители, но не липсват и нубийци, суданци, сомалийци и различни негри, които живеят край Бели и Сини Нил, сиреч в областите, които преди въстанието на Махди бе завладяло египетското правителство. С тези хора Стас живееше в сърдечна близост и понеже имаше изключителна наклонност към езиците, каквато обикновено имат поляците, той овладя, без сам да разбере кога и как, много техни наречия. Роден в Египет, той говореше на арабски като арабин. От занзибарците, мнозина от които работеха като огняри при машините, научи широко разпространения в цяла Средна Африка език кисвахили, умееше да разговаря дори с негрите от родовете Динка и Шилюк, които населяваха земите под Фашода край Нил. Освен това той говореше свободно английски, френски и полски, защото баща му беше