— Видя ли змията?
— Видях я.
— Ти ли си сторил магия, за да се покаже тя пред нас! — Не.
— Чака ни някаква беда, защото тези глупаци не успяха да убият змията!
— Чака ви бесило.
— Мълчи. Твоят баща не е ли магьосник?
— Магьосник е — отвърна Стас, без да се колебае, като бързо разбра, че тези диви и суеверни хора смятат появата на влечугото за лош знак, който предвещава, че бягството им няма да успее.
— Значи твоят баща ни я е изпратил — отговори Идрис, но той трябва да разбере, че заради неговите магии ние можем да си отмъстим на тебе.
— Нищо няма да ми направите, защото за моите страдания ще заплатят синовете на Фатма.
— И това ли вече си разбрал? Ала помни, че ако не бях аз, щеше да плуваш в кръв под бича на Гебхър, а така също и малката бинт .
— Затова ще се застъпя само за тебе, а Гебхър ще увисне на въжето.
Тогава Идрис за момент го изгледа като че ли учудено и рече:
— Нашият живот още не е в твоите ръце, а ти вече говориш с нас като господар …
След малко добави:
— Странно „улед“ (момче) си ти, друго такова аз още не съм видял. Досега бях добър към вас, но ти имай мярка и не заплашвай.
— Бог наказва измяната — отговори Стас.
Явно беше обаче, че увереността, с която говореше момчето, свързана с лошата поличба — змията, която успя да избяга, обезпокои много Идрис. Като се качи на камилата, той повтори още няколко пъти: „Да! Аз бях добър към вас“, сякаш за всеки случай искаше да внуши това в паметта на Стас, след което започна да прехвърля зърната на броеницата, направена от черупката на ореха „дум“! и да се моли.
Около два часа следобед, въпреки че беше зимен сезон, горещината стана необикновена. На небето нямаше никакво облаче, но краищата на кръгозора леко посивяха. Над кервана се издигаха няколко лешояда, чиито широко разперени криле хвърляха подвижни черни сенки върху белезникавите пясъци. Сред разгорещения въздух сякаш миришеше на изгоряло. Без да спират своя бяг, камилите започнаха странно да пръхтят. Единият от бедуините се приближи към Идрис.
— Май се тъкми нещо лошо — каза той. — Какво мислиш? — попита суданецът.
— Злите духове са събудили вятъра, който спи на запад в пустинята, той е станал от пясъците и лети към нас.
Идрис се изправи малко на седлото, погледна далечината и отговори:
— Да. Идва от запад и юг, но той не е толкова бесен както „кхмасин“1.
— Но преди три години засипа цял керван край Абу Хамед, а го отвя едва миналата зима. Може да има достатъчно сила, за да запуши ноздрите на камилите и да изсуши водата в меховете.
— Трябва да бързаме, та да ни закачи само с едното, си крило.
— Вървим точно срещу него и не можем да го избегнем.
— Колкото по-бързо дойде, толкова по-бързо ще утихне.
——
1 Също югозападен вятър, който духа само напролет — Б. а.
Като каза това, Идрис удари камилата с бича, а другите последваха примера му. Известно време се чуваха само тъпите удари на дебелите камшици, които напомняха пляскане с ръце, и викове „ялла!“… Хоризонтът на югозапад, преди това бял, сега потъмня. Горещината продължаваше и слънцето жареше главите на ездачите. Лешоядите изглежда се бяха вдигнали много високо, защото сенките от крилата им ставаха все по-малки, докато изчезнаха напълно.
Стана задушно.
Арабите викаха на камилите, докато не им пресъхнаха гърлата, след това млъкнаха и настъпи гробна тишина, нарушавана от пъшкането на животните. Две малки пясъчни лисички с грамадни уши профучаха край кервана, устремени в противоположна посока.
Същият бедуин, който преди това бе разговарял с Идрис, отново се обади с някакъв странен, сякаш чужд глас:
— Няма да бъде обикновен вятър. Преследват ни лоши магии. За всичко е виновна змията…
— Зная — отвърна Идрис.
— Виж, въздухът трепере. Това не се случва през зимата.
Разжареният въздух започна някак си да трепти, а поради измамата на очите на ездачите им се струваше, че трептят и пясъците. Бедуинът свали от главата си шапчицата, напоена с пот, и рече:
— Сърцето на пустинята бие тревожно.
Тогава вторият бедуин, който яздеше най-напред като водач на камилите, се обърна и започна да вика:
— Идва вече! Идва!
И наистина вятърът настъпваше. В далечината сякаш се появи тъмен облак, който растеше пред очите им и наближаваше кервана. Най-близките вълни на въздуха се раздвижиха и изведнъж, виелицата започна да суче пясък. Тук и там се образуваха фунии, сякаш някой въртеше с тояга повърхността на пустинята. На места се вдигаха бързи вихрушки, които приличаха на колонки — тънки в основата си и бухнали нагоре като развети пера. Но всичко това трая само един миг. Облакът, който бе забелязан най-напред от водача на камилите, връхлетя с невиждана бързина. Сякаш крилото на огромна птица удари хората и животните. За един миг очите и устата на ездачите се напълниха с прахоляк. Облаци прах закриха небето, закриха слънцето и светът потъна в мрак. Хората започнаха да се губят един друг от очи, дори най-близките камили се мяркаха като в мъгла. Не шумът — защото в пустинята няма дървета — а бученето на вихъра заглушаваше виковете на водача и рева на животните.