——
1 По-малко животно от нашата лисица, наречено феи ок. — Б. а.
Във въздуха се усещаше миризма, каквато се отделя при тлеенето на въглища. Камилите се спряха и като се обърнаха гърбом към вятъра, проточиха надолу дълги шии, та ноздрите им почти докосваха пясъка.
Но суданците не искаха да спират, защото керваните, които спират при ураган, често биват засипвани. Най-добре е тогава да се препуска с вихъра, но Идрис и Гебхър не можеха и това да сторят, защото трябваше да се връщат към Фаюм, откъдето очакваха потерята. Затова, щом премина първият удар, отново подгониха камилите.
Настъпи краткотрайна тишина, но ръждивият мрак се разпръскваше много бавно, защото слънцето не можеше да проникне през увисналите във въздуха облаци. Ала по-едрите и тежки песъчинки започнаха да падат. Те изпълниха всички междинки и вдлъбнатини по седлата и се трупаха в гънките на дрехите. С всяко вдишване хората и животните поемаха прах, който дразнеше дробовете им и скърцаше между зъбите.
А вихърът можеше отново да се вдигне и напълно да закрие света. На Стас му дойде на ум, че ако в момента, когато падне такъв мрак, е на една камила с Нели, би могъл да обърне животното и да бяга заедно с вятъра на север. Кой знае дали биха ги забелязали в мрака и в хаоса на стихията, а ако успееха да стигнат в първото село до БахърЮсеф край Нил, щяха да бъдат спасени — Идрис и Гебхър не биха посмели дори да ги гонят, защото веднага щяха да попаднат в ръцете на местните заптиета.
Като прецени всичко това, Стас побутна по рамото Идрис и каза:
— Дай ми меха с водата.
Идрис не му отказа, защото, макар и да свиха сутринта доста навътре в пустинята и да бяха далеч от реката, вода имаха достатъчно, а камилите се напиха до насита по време на нощния престой. Освен това като човек, който познаваше пустинята, знаеше, че след ураган обикновено идва дъжд и изсъхналите кхори за кратко време се превръщат в ручеи.
Стас наистина беше жаден, та, си смукна доста вода, след това, без да върне меха, побутна отново Идрис по рамото.
— Спри кервана.
— Защо? — попита суданецът.
— Защото искам да се прекача на камилата на малката бинт и да й дам вода.
— Динах има по-голям мех от моя.
— Но тя е лакома и сигурно го е изпила. Навярно се е насъбрал много пясък в седлото, което направихте като кош. Динах няма да се справи.
— Вятърът ще духне след малко и отново всичко ще засипе.
— Затова малката бинт ще има още по-голяма нужда от помощ.
Идрис удари камилата с бича и известно време пътуваха в мълчание.
— Защо не отговаряш? — попита го Стас.
— Мисля си дали не е по-добре да те привържа към седлото или да ти вържа ръцете отзад.
— Ти си луд.
— Не. Но отгатнах какво искаш да направиш.
— И без това потерята ще ни настигне, та няма нужда да го правя.
— Пустинята е в ръцете на бога.
Млъкнаха отново. По-едрият пясък падна напълно; във въздуха остана само дребният червен прах, нещо като омара, през която слънцето просветваше като парче медна ламарина. Но вече се виждаше по-надалеч. Сега пред кервана се простираше плоска равнина, в края на която зорките очи на арабите отново забелязаха облак. Той беше по-висок от предишния, а освен това от него се издигаха нещо като стълбове, като огромни, разширени нагоре комини. При вида им сърцата на арабите и бедуините затрепераха, защото те разпознаха в това явление огромни пясъчни въртежи. Идрис вдигна ръце и като доближи длани към ушите си, започна да прави поклони на приближаващия вихър. Неговата вяра в единствения бог, изглежда, не му пречеше да почита и да се бои от други, защото Стас ясно го чуваше как говори:
— Господи! Ние сме твои деца, нали няма да ни разкъсаш?
„Господ“ връхлетя и разтърси камилите с такава страшна сила, че те едвам не изпопадаха на земята. Сега животните се струпаха на куп едно до друго с глави към средата. Раздвижиха се цели маси пясък. Керванът потъна в по-силен мрак от предишния и в този мрак край ездачите прелитаха някакви още по-тъмни, непознати предмети, като огромни птици или препускащи заедно с урагана камили. Страх обзе арабите, на тях им се струваше, че това са духовете на загиналите под пясъците хора и животни. Сред трясъка и виенето на вятъра чуваха странни гласове, които приличаха ту на хълцане, ту На смях, ту на вик за помощ. Но това бяха илюзии. Над кервана надвисваше сто пъти по-страшна, действителна опасност. Суданците знаеха добре, че ако някоя от огромните вихрушки, които непрекъснато се образуваха в сърцевината на урагана, ги подеме в своя свредел, ще събори ездачите и ще разпръсне камилите, а ако се пречупи и падне върху тях, тогава за един миг ще насипе отгоре им огромна пясъчна могила, в която ще чакат, докато следващият ураган отвее скелетите им.