— Кхор!…
Намираха се над дълбока падина. Камилите се спряха до брега, след това внимателно започнаха да слизат към дола.
Кхорът беше широк, осеян долу с камъни, между които растяха хилави трънливи храсти. Южната му стена се образуваше от високи скали с много криволици и пукнатини. Арабите гледаха всичко това при светлината на тихите, но все по-чести светкавици. Скоро те откриха в скалната стена нещо като плитка пещера или по-точно обширна ниша, в която хората можеха лесно да се съберат и ако завали пороен дъжд, да намерят подслон. Камилите също се сместиха удобно на малката височинна пред самата ниша. Бедуините и двамата суданци снеха от тях багажа и седлата, за да могат да си починат добре, а в това време Хамис, синът на Хадиги, започна да сече трънливи храсти за огън. Големи, отделни капки дъжд падаха постоянно, но пороят започна едва когато хората вече бяха се настанили за нощуване. Отначало сякаш се спускаха водни нишки, след това — въжета и накрая като че ли върху земята, се изсипваха цели реки от невидимите облаци. Точно такива дъждове, каквито се случват веднъж на няколко години, дори през зимата повишават нивото на водата в каналите, и в Нил, а в Аден пълнят огромните резервоари, без които градът не би могъл въобще да съществува. Никога през живота си Стас не беше виждал подобно нещо. В дъното на кхора започна да шуми поток, входът към нишата сякаш бе преграден от водни завеси, наоколо се чуваше само плясък и бълбукане. Камилите стояха на височинката и пороят можеше най-много да ги изкъпе, но арабите често надничаха навън, за да видят дали животните не са в опасност. А на хората им беше приятно да седят в защитената от дъжда пещера, край светещия на сухото огън, запален от храстите. Върху лицата им се изписваше радост. Веднага след пристигането Идрис развърза ръцете на Стас, за да може да яде и сега се обърна към него, усмихвайки се подигравателно:
— Махди е по-голям от всички бели магьосници. Той потуши урагана и изпрати дъжд.
Стас не отговори нищо, защото се зае с полуживата Нели. Най-напред той изтърси пясъка от косите й, след това поръча на старата Динах да разопакова нещата, които беше взела във Фаюм, уверена, че децата отиват при родителите си, взе кърпа, потопи я във вода и изтри с нея очите и лицето на момичето. Динах не можеше да направи това, защото виждаше слабо, и то само с едното око, а по време на урагана ослепя съвсем и промиването на пламналите в огън клепачи засега не беше облекчило положението й. Нели се поддаваше пасивно на всички целебни действия, които вършеше Стас, и само го гледаше като уморено птиче; едва когато й свали обувките, за да изтърси от тях пясъка, а след това й приготви постелята, тя преметна ръчички през шията му. Сърцето му се изпълни със съжаление. Той се почувствува закрилник, по-голям брат и единствен защитник на Нели, като усети същевременно, че силно обича малката си сестричка, много повече от когато и да било досега. Обичаше я и в Порт Саид, но я смяташе за сополанче и никога и през ум не му беше минало да я целуне по ръката за лека нощ. Ако някой му беше подхвърлил подобна мисъл, щеше да сметне, че младеж, който е навършил тринайсет години, не може да прави подобни неща, без да бъде засегнато неговото достойнство. Ала сега общата участ пробуди у него скрита нежност и той целуна не едната, а двете ръчички на момичето.
Той си легна, но продължаваше да мисли за нея и реши да извърши нещо необикновено, за да я изтръгне от този плен. Беше готов на всичко, дори на рани и смърт, единствено със скритото в душата си малко желание — раните да не го болят твърде много, а смъртта да не бъде съвсем необходима и истинска, защото в такъв случай нямаше да може да види щастието на освободената Нели. След това започна да размишлява върху най-героични начини за спасение, но мислите му взеха да се замъгляват. Стори му се за миг, че ги засипват цели облаци пясък, след това, че всички камили връхлитат върху главата му — и заспа.
След като прегледаха камилите, арабите, съсипани от борбата с урагана, също потънаха в дълбок сън. Огънят угасна, в нишата настъпи мрак. Скоро се разнесе хъркането на хората, а отвън достигаше плясъкът на пороя и шумът на водата, разбиваща се о камъните в дъното на кхора Така минаваше нощта.
Ала преди пукването на зората Стас се събуди от дълбокия сън, усещайки студ. Оказа се, че водата, събрана в трапчинките отгоре върху скалата, се просмуква полека през някаква пукнатина в свода на пещерата и капка по капка започна да се оцежда върху главата му. Момчето седна на постелята и известно време се бореше със съня, без да може да съобрази къде е и какво става с него.