Настъпи решителният момент. Момчето се изви като дъга над Хамис и хвана калъфа за дръжката, вдигна го и започна да го премества към себе си. Сърцето му биеше силно, притъмняваше му пред очите, дишането му се ускори, но той, стиснал зъби, се опитваше да овладее вълнението си. Когато обаче ремъците, опасващи кутията, изскърцаха леко, капки студена пот избиха по челото му. Тази секунда му се стори цял век. Но Хамис не трепна. Калъфът описа над него дъга и бе поставен тихо до кутията с патроните.
Стас си отдъхна. Половината работа беше свършена. Сега трябваше да се измъкне безшумно от пещерата, да пробяга двайсет-трийсет крачки, след това да се скрие между скалите, да извади калъфа, да сглоби пушката, да я напълни и пусне в джобовете си петнайсетина патрона. Тогава керванът наистина ще бъде на негово разположение.
Черният силует на Стас се очерта върху фона на по-светлия вход на пещерата. Още секунда и вече ще бъде навън. Още минута и ще се скрие зад чупките на скалите. А тогава дори някой от разбойниците да се събуди, докато разбере какво е станало, докато събуди другите — ще бъде късно. От страх да не търкулне някой камък, каквито имаше много на прага на пещерата, момчето измъкна единия си крак и започна да опипва с него твърда почва.
И вече подаваше главата си от отвора, вече щеше да се покаже целият, когато изведнъж се случи нещо, от което се смръзна кръвта в жилите му.
Ето че сред дълбоката тишина проеча като гръм радостният лай на Саба, изпълни целия прулом и събуди заспалото в него ехо. Арабите скочиха от сън като един човек и първото нещо, което им се хвърли в очи, беше Стас, с калъфа в една ръка и с кутията в друга…
Ех, Саба, какво направи ти! —
уХ, .
В един миг всички се хвърлиха с ужасен вик върху Стас, светкавично изтръгнаха от ръцете му пушката, патроните, събориха го на земята, вързаха ръцете и краката му с върви, биеха го и го ритаха, докато най-после ги отпъди Идрис, страхувайки се за живота на момчето. След това започнаха да разговарят помежду си с откъслечни думи, като хора, над които е била надвиснала страшна опасност и ги е спасила случайността.
— Дяволът се е вселил в него! — извика с бледо от страх и вълнение лице Идрис.
— Щеше да ни изпозастреля като диви гъски.1 — добави Гебхър.
— Ах, ако не беше кучето… — Бог го е изпратил.
— А искахте да го убиете! — каза Хамис.
— Отсега нататък никой няма да го докосне. .
— Винаги ще му даваме кокали и вода.
— Аллах, аллах! — повтаряше Идрис, който още не можеше да се успокои. — Смъртта висеше над нас. Уф!
И започнаха да поглеждат лежащия Стас с ненавист, но и с известно учудване, че едно малко момче можеше да им донесе поражение и смърт.
— В името на пророка! — обади се един от бедуините. — Трябваше да попречим на този син на Иблис да ни откъсне главите. Змия караме на Махди! Какво мислите да направим с него?
— Трябва да му отрежем дясната ръка! — извика Гебхър. Бедуините не отговориха нищо, но Идрис не се съгласи.
Дойде му на ум, че ако потерята ги хване, върху тях ще падне още по-страшно наказание за осакатяването на момчето. Пък и кой може да гарантира, че Стас няма да умре след операцията. И в такъв случай за размяна срещу Фатма и нейните деца ще остане само Нели.
И когато Гебхър извади ножа, за да изпълни своята закана, Идрис го хвана за китката на ръката и го задържа:
— Не! — каза той. — Срамно би било петима воини на Махди да се боят толкова от едно християнско кученце, та чак да му режат ръката. Ще го връзваме нощем, а за това, което искаше сега да направи, ще получи десет камшика.
Гебхър беше готов веднага да изпълни присъдата, но Идрис го отблъсна отново и заповяда на един от бедуините да бие Стас, като му прошепна на ухото да не удря много силно. А тъй като Хамис не искаше да се бърка в нищо, може би поради бившата си служба при инженерите или по някакви други причини, вторият бедуин събори Стас по очи на земята и тъкмо да започне екзекуцията, неочаквано се появи друга пречка.
В отвора на нишата се показа Нели със Саба.
Заета с любимото си куче, което нахлу в пещерата и веднага се хвърли в краката й, тя чуваше наистина виковете на арабите, но тъй като арабите и бедуините в Египет крещят при всеки повод, като че ли ще скочат да се избиват един друг, тя не обърна внимание на това. Едва когато повика Стас и не получи никакъв отговор, излезе да види дали вече не се е качил на камилата и при първия утринен блясък с ужас видя Стас да лежи на земята, а над него — бедуин с камшик в ръка. Като видя това, тя започна да крещи до небесата и да тропа с крака, а тъй като бедуинът не й обърна внимание и нанесе първия удар, тя се хвърли напред и закри момчето със себе си.