Бедуинът се поколеба, защото не му беше заповядано да бие малкото момиченце, а в това време се разнесе нейният пълен с отчаяние и ужас глас:
— Саба! Саба!
И Саба разбра какво става — с един скок той се намери при децата. Козината му по врата и гърба настръхна, очите му пламнаха с червен блясък, в гърдите му и в мощното гърло сякаш заехтя гръм.
След това бърните на набръчканата му муцуна се вдигнаха бавно нагоре и откриха дългите бели зъби чак до кървавите венци. Сега огромният мастиф започна да върти главата си надясно и наляво, сякаш искаше да покаже добре на суданците и бедуините своя страшен „комплект“ и да им каже: „Виждате! Ето с какво ще защищавам децата.“
Бедуините се отдръпнаха бързо, защото вече знаеха, че Саба им бе спасил живота и друго — беше съвсем ясно, че ако някой се приближи в този миг до Нели, разяреният мастиф веднага ще забие зъби в гърлото му. Затова стояха безпомощни, споглеждайки се с плахи погледи и сякаш един друг се питаха какво трябва да правят сега.
Колебанието им продължи толкова дълго, че Нели успя да извика старата Динах и й каза да разкъса вървите на Стас. Тогава момчето се изправи и с длан върху главата на Саба се обърна към бедуините:
— Не исках да избивам вас, а само камилите — каза през стиснати зъби.
Но и тази вест толкова много изплаши арабите, че те неминуемо биха се хвърлили отново върху Стас, ако не бяха пламналите очи и настръхналата все още козина на Саба. Гебхър дори скочи към него, но едно глухо изръмжаване го закова на място.
За миг настъпи мълчание, след което се чу силният глас на Идрис:
— На път! На път!
XI
Измина ден, нощ и още един ден, а те продължаваха да препускат все на юг, спирайки се само за малко в кхорите, за да не преуморяват прекалено много камилите, да ги напоят, нахранят, както и да разделят храната и водата помежду си. От страх пред погерята те свиха още по на запад, тъй като известно време не трябваше да се грижат за вода. Пороят наистина продължи не повече от седем часа, но беше толкова обилен, сякаш се бяха откъснали и паднали върху пустинята цели облаци; ето защо както Идрис и Гебхър, така и бедуините знаеха, че на дъното на кхорите, където скалите образуват естествени вдлъбнатини и кладенчета, няколко дни поред ще се намира вода, която да стигне не само за тях и камилите, но дори и за запасяване. Както обикновено става, след големия дъжд настъпи прекрасно време. На небето нямаше никакво облаче, въздухът беше толкова прозрачен, че погледът стигаше до безкрайните далечини. Гъсто осеяно със звезди, небето искреше нощем и трептеше с хиляди диаманти. От пясъците на пустинята идваше освежителен хлад.
Гърбиците на камилите бяха станали вече по-малки, но добре хранените животни, според арабското определение, все още бяха „сербез“, т. е. не губеха сили и бягаха с желание, та керванът се придвижваше напред незначително по-бавно от първия ден след тръгването от ГаракелСултани. Стас забеляза изненадан, че в някои кхори в защитените от дъжда скални процепи бедуините намират запаси от дура и фурми. Така той се досети, че преди да ги отвлекат, са били направени известни приготовления и че всичко предварително е било уточнено между Фатма, Идрис и Гебхър, от една страна, и бедуините, от друга. Лесно беше също да се отгатне, че последните двама са привърженици на Махди и вярващи в пророка, които искат да се промъкнат при него, затова лесно са били въвлечени в заговора на суданците. В околностите на Фаюм и около ГаракелСултани имаше много бедуини, които чергаруваха в пустинята заедно с децата и камилите и идваха в Мединет или по гарите да търсят работа. Стас обаче никога по-рано не беше виждал двамата, а и те сигурно не бяха идвали в Мединет, след като, както се оказа, не познаваха Саба.
На момчето му идваше на ум да опита да ги подкупи, но като си спомни горещите им възгласи, колкото пъти се споменеше в тяхно присъствие името на Махди, сметна това за невъзможно. И все пак той не остана пасивен към събитията, защото в неговата юношеска душа се криеше наистина учудваща енергия, която досегашните му неуспехи още повече подклаждаха. „Всичко, което предприех — казваше си той, — завършваше така, че ме биеха. Но дори всеки ден да ме налагат с бича, па дори и да ме убият, няма да престана да мисля за изтръгването на Нели и себе си от ръцете на тези бандити. Ако потерята ги хване, още по-добре, но аз ще се държа така, сякаш въобще не я очаквам.“ И при мисълта за това, което му се случи, при мисълта за тези изменчиви и жестоки хора, които след изтръгването на пушката го налагаха с юмруци и го ритаха, сърцето му продължаваше да тупти живо, упоритостта му растеше. Той се чувствуваше не само победен, но и унижен. Ала преди всичко чувствуваше страданията на Нели — и това усещане, заедно с горчивината, която се насъбра у него след последния неуспех, се превърнаха в неумолима ненавист към двамата суданци. Наистина той бе чувал неведнъж от баща си, че ненавистта заслепява и че на нея се поддават само онези души, които не умеят да се извисят към нещо по-хубаво; засега обаче той не можеше нито да я превъзмогне, нито да я прикрие в себе си. До такава степен не можеше да я прикрие, че Идрис забеляза това и започна да се безпокои, защото разбра, че ако потерята ги хване, той не може да разчита на застъпничеството на момчето. Идрис винаги беше готов на най-дръзки постъпки, но като човек, който не е лишен от разум, смяташе, че трябва всичко да се предвиди и в случай на нещастие да остави за себе си една отворена вратичка за спасение. Поради тези причини той искаше да се сдобри някак си със Стас след последната случка, затова при първото спиране започна с него следния разговор: