Ала след малко очите му се изпълниха с тъга — той въздъхна веднъж, втори път, след това стана от камъка, върху който беше седнал, и рече:
д — Най-лошото е, че не можах да те освободя.
А Нели се изправи на пръсти и обви с ръце шията му. Искаше да го успокои, искаше отблизо, с носле до лицето му, да прошепне благодарността си, но тъй като не можа да намери подходящи думи, стисна го още по-силно за шията и го целуна по ухото. В това време Саба, който винаги закъсняваше, не защото не можеше да догони камилите, а защото ловуваше по пътя за чакали или пък лаеше по кацналите върху скалните отломъци лешояди — дотича с не по-малък шум от друг път. Като го видяха, децата забравиха всичко и въпреки тежкото им положение, отново започнаха обикновените милувки и игри, докато ги прекъснаха арабите. Хамис даде на кучето храна и вода, след това всички се качиха на камилите и тръгнаха с най-голяма бързина на юг.
XII
Този преход беше най-дълъг — пътуваха с кратко прекъсване почти осемнайсет часа. Само истинските ездитни камили, които имат достатъчен запас от вода в стомасите си, могат да издържат на такъв път. Идрис не ги щадеше, защото наистина се страхуваше от потерята. Той разбираше, че тя сигурно е тръгнала отдавна и предполагаше, че начело са двамата инженери, които няма да губят време. Опасността идваше откъм реката, защото беше сигурно, че веднага след отвличането на децата са били изпратени телеграфически заповеди до шейховете на всички крайбрежни селища да организират експедиции дълбоко в пустинята от двете страни на Нил и да задържат всички пътуващи на юг. Хамис ги уверяваше, че правителството и инженерите сигурно са определили големи награди за залавянето им и пустинята положително гъмжи от търсачи.
Единственият изход беше да завият колкото може по на запад, но на запад се намираше огромният оазис Кхарге, където телеграмите също можеха да са стигнали, а освен това, ако се откъснеха много от реката, след няколко дни водата им щеше да се свърши и те щяха да умрат от жажда.
За храната също трябваше да се мисли. През двете седмици, преди да отвлекат децата, бедуините бяха осигурили хранителни запаси от дура, сухари и фурми в известни само на тях скривалища, но това беше едва на разстояние четири дни път от Мединет. Идрис си мислеше със страх, че когато се свърши храната, ще бъде необходимо да изпрати хора в крайбрежните села, за да купуват храна, а поради създадената бдителност и обещаните награди за залавянето на бегълците, неговите хора лесно могат да попаднат в ръцете на местните шейхове и да издадат целия керван. Положението наистина беше трудно, почти отчайващо и с всеки изминат ден Идрис виждаше по-ясно с каква лудост се бе захванал.
„Само да минем Асуан! Само да минем Асуан!“ — казваше си той с тревога и отчаяние в душата. Не вярваше на Хамис, който твърдеше, че воините на Махди вече наближават Асуан, защото Стас беше отрекъл това, а Идрис отдавна беше забелязал, че бялото „улед“ (момче) знае повече от всички тях. Но той предполагаше, че след първия катаракт, където населението е по-диво, по-независимо от английското влияние и влиянието на египетското правителство, ще се намерят повече тайни съмишленици на пророка, които в даден момент ще им окажат помощ, ще осигурят храна и камили. Ала, както пресмятаха бедуините, и до Асуан имаше още около пет дни път, и то все по-пустинен, а при всяко спиране запасите за животните и хората чезнеха пред очите им.
За щастие, те можеха да гонят камилите и да препускат с най-голяма скорост, тъй като горещините не изчерпваха силите им. Наистина денем, в обедните часове, слънцето припичаше силно, но въздухът все още беше чист, а нощите толкова хладни, че Стас, със съгласието на Идрис, се прекачваше на камилата на Нели, за да се грижи за здравето й и да я пази от простуда.
Но неговото безпокойство беше излишно, защото състоянието на очите, и по-точно на едното око на Динах чувствително се подобри и тя с големи грижи пазеше своето момиче. Стас дори се изненада, че досега здравето на малката не беше се влошило и че тази част от пътя, изминавана с все по-краткотрайни почивки, тя понасяше също така добре, както и той. Изглежда, тревогите, уплахата и сълзите, които проливаше от мъка по баща си, не бяха й повлияли много. Може би беше малко поотслабнала и светлото й личице — почерняло от вятъра, но през следващите дни на пътуването тя беше значително по-малко уморена, отколкото в началото. Вярно, че Идрис й беше дал най-раванлията камила и беше направил великолепно седло, за да може да спи на него лежешком, но преди всичко чистият въздух на пустинята, който дишаше денем и нощем, й придаваше сили, за да понася трудностите и неудобствата.