Най-напред се появи единият бедуин, който препускаше с всички сили към тях и размахваше отдалече дълга арабска пушка, каквато преди това никой в кервана нямаше. Като стигна до Идрис, той размени с него няколко бързи думи, след което керванът зави живо навътре в пустинята. Но след известно време се появи и вторият бедуин, който водеше след себе си привързана с въже дебела камила със седло на гърбицата и кожени мехове, окачени от двете й страни. Отново започна кратък разговор, от който Стас нищо не можа да долови. Керванът се носеше с всички сили все на запад и се спря едва когато попадна на тесен кхор, пълен с разхвърляни в див безпорядък скали, процепи и пещери.
Една от тях беше толкова обширна, че суданците укриха в нея и хората, и животните. Макар да се досещаше горе-долу какво се бе случило, Стас легна близо до Идрис и се престори на заспал с надеждата, че арабите, които досега бяха разменили само няколко думи за събитието, ще започнат да разговарят за него. И надеждата не го излъга веднага след като сипаха зоб на камилите, бедуините и суданците заедно с Хамис седнаха да се съвещават.
— Отсега нататък можем да пътуваме само нощем, а денем трябва да се спотайваме — обади се едноокият бедуин. — Сега ще срещаме много кхори и във всеки от тях ще се намери безопасно скривалище.
— Сигурни ли сте, че той е бил часовой? — попита Идрис.
— Аллах! Разговаряхме с него. За късмет беше само един. Стоеше скрит зад скалата, та не можахме да го видим, но отдалече чухме гласа на камилата. Тогава забавихме ездата и се приближихме тихо, та ни видя едва когато бяхме на няколко крачки. Изплаши се много и искаше да се премери в нас с пушката. Ако беше гръмнал, дори и да не убиеше никого от нас, гърмежа можеха да чуят други стражи, затова извиках с все сила: „Стой! Преследваме хора, които са отвлекли две бели деца и скоро тук ще пристигне цяла потеря“. Момчето беше младо и глупаво, та повярва, само ни каза да се закълнем в корана, че е истина. Слязохме от камилите и се заклехме … Махди ще ни опрости …
— И благослови — каза Идрис. — Говори какво направихте след това.
— И така — продължи бедуинът, — когато се заклехме, казах на момчето: „Ала кой ще ни гарантира, че ти сам не си от разбойниците, които бягат с белите деца и дали те не са те оставили тук, за да спреш потерята.“ И му казах също да се закълне, той се съгласи и още повече ни повярва. Започнахме да го разпитваме получени ли са някакви нареждания от шейховете по медната жица и има ли потеря в пустинята. Отговори утвърдително и каза, че им е обещана голяма награда, че всички кхори на два дни път от реката се пазят, а по реката постоянно плават големи „бабури“ (параходи) с англичани, с войска…
— Няма да помогнат нито бабурите, нито войската срещу силата на аллаха и пророка …
— Да бъде така, както казваш!
— А ти кажи как свършихте с момчето? Едноокият бедуин посочи своя другар.
— Абу-Анга — каза той — го попита още няма ли наблизо друга стража, а когато отговори, че няма, той го мушна така неочаквано с ножа в шията, че онзи не издаде нито звук. Хвърлихме го в дълбок процеп и го затрупахме с камъни и тръни. В селото ще мислят, че е избягал при Махди, защото ни каза, че има такива случаи.
— Бог да благослови тези, които бягат, както е благословил и вас — отговори Идрис.
— Да! Благослови ни — отвърна Абу-Анга, — защото сега знаем, че трябва да се държим на три дни от реката, а освен това сдобихме се и с пушка, каквато ни липсваше, и с дойна камила.
— Меховете са пълни с вода — добави едноокият — и в дисагите има доста просо, само че барут намерихме малко.
— Хамис носи няколкостотин патрона за пушката на момчето, с която не можем да стреляме. Барутът винаги е един и същ и ще свърши работа и за нашата пушка.
Като каза това, Идрис все пак се замисли и на неговото тъмно лице се изписа голяма грижа, защото разбра, че след като веднъж е паднал труп след тях, ако попаднеха в ръцете на египетското правителство, дори и застъпничеството на Стас нямаше да ги спаси от съд и наказание.
Стас слушаше с разтуптяно сърце и напрегнато внимание. В този разговор имаше радостни неща и — точно това, че е започнало преследването, че са обещани награди и че шейховете на крайбрежните племена са получили заповед за задържане на пътуващи на юг кервани. Момчето се зарадва и от вестта за плаващите нагоре по реката параходи, пълни с английски войски. Дервишите на Махди можеха да се мерят с египетската армия и дори да я победят, но с англичаните работата беше съвсем друга и нито за момент Стас не се съмняваше, че първата битка ще завърши с пълно унищожение на дивите тълпи. Затова с утеха в душата той си казваше: „Дори и да ни закарат при Махди, възможно е, преди да стигнем, да няма вече нито Махди, нито неговите дервиши.“ Но утехата му беше помрачена от мисълта, че в такъв случай ги очакват цели седмици път, който в края на краищата сигурно ще изчерпи силите на Нели, и през цялото време ще бъдат заедно с бандитите и убийците. Стас си мислеше със страх и жал за младия арабин, когото бедуините бяха заклали като овен. Той реши да не казва за това на Нели, за да не я плаши и да не увеличава разочарованието, което тя изпитваше след изчезването на измамното видение на оазиса Фаюм и град Мединет. Преди да стигнат до дола, той забеляза, че очите й неволно се пълнеха със сълзи, а когато разбра от разказа на бедуините всичко, което го интересуваше, престори се, че се събужда и се приближи към нея. Тя седеше в ъгъла при Динах и ядеше фурми, по които капеха сълзите й. Но като видя Стас, спомни си, че неотдавна той призна държането й като достойно за човек поне на тринайсет години, и понеже не желаеше да се покаже отново дете, стисна много силно със зъбите си костилката на фурмата, за да спре хълцането.