Выбрать главу

— Нели! — каза момчето. — Мединет беше илюзия, но аз със сигурност зная, че ни преследва потеря, затова не се тревожи и не плачи.

Тогава момичето вдигна към него насълзени очи и отговори на пресекулки:

— Не, Стас… аз не искам да плача … само че очите ми се потят така …

Но в този момент брадичката й се разтрепера, под сведените й клепачи изплуваха големи сълзи и тя силно зарида. Срамуваше се от сълзите си и очакваше Стас да я укори за тях, затова от срам и донякъде от страх, скри лицето си в неговите гърди и мокреше обилно дрехата му.

— Нели, не ставай фонтан. Видя ли, че те са отнели от някакъв арабин пушка и камила? Знаеш ли какво значи това? Това значи, че пустинята е пълна със стражи. Тези негодници успяха веднъж да хванат стражата, но втори път тях самите ще хванат. По Нил също кръжат много параходи. Разбира се, ще се върнем, Нели, ще се върнем, и то с параход. Не се страхувай!…

И дълго щеше да я утешава така, ако вниманието му не беше привлечено от някакъв странен звук, който идваше откъм пясъчните дюни, навеяни в дъното на дола от последния ураган. Той приличаше на тънък метален глас от тръстикова пищялка. Стас прекъсна разговора и се вслуша. След малко същите тънки и жални гласове се обадиха от много страни едновременно. Момчето си помисли, че може би арабските стражи обкръжават дола и се призовават едни други със свирки. Сърцето му се разтуптя. Той погледна веднъж-дваж към суданците с надежда да забележи по лицата им някаква тревога, но уви! Идрис, Гебхър и двамата бедуини дъвчеха спокойно сухари, само Хамис, изглежда, беше малко учуден. А гласовете не преставаха. След известно време Идрис стана и надникна в пещерата, а като се връщаше, спря при децата и каза:

— Пясъците започват да пеят.

Стас беше толкова заинтригуван, че тутакси забрави за решението си въобще да не разговаря с Идрис и попита:

— Пясъците ли? Какво значи това?

— Това се случва понякога и означава, че дълго време няма да вали дъжд. Но горещината няма да ни дотяга, защото чак до Асуан ще пътуваме само нощем.

И нищо повече не можеше да се научи от него. Стас и Нели дълго се вслушваха в странните звуци, които продължиха дотогава, докато слънцето се сниши на запад. След това падна нощта и керванът продължи пътя си.

XIII

Денем те се приютяваха в скрити и трудно достъпни места между скалите и доловете, а нощем препускаха без отдих, докато минаха първия катаракт. Чак накрая, когато по положението и вида на кхорите бедуините познаха, че Асуан е останал вече зад тях, голямата тежест падна от гърдите на Идрис. Тъй като се измъчваха поради липсата на вода, приближиха се на половин ден път до реката. Там следващата нощ, след като укри кервана, Идрис изпрати всички камили на Нил, за да се напият добре и за по-дълго време. Плодородният пояс край Нил оттатък Асуан вече беше по-тесен. На някои места пустинята стигаше до реката. Селата бяха разположени на по-големи разстояния едно от друго. Затова бедуините се върнаха доволни, незабелязани от никого, с големи запаси от вода. Трябваше да се мисли единствено за храната, защото оскъдно хранените от една седмица животни измършавяваха много. Шиите им се удължиха, гърбиците им се смалиха, а краката им отслабнаха … Зобта, а и запасите за хората щяха да стигнат още за два дни, и то с голям зор. Идрис мислеше обаче, че след два дни ще могат, ако не денем, то нощем, да се приближат до някое крайбрежно пасбище, а може би ще успеят да купят сухари и фурми в някое село.

На Саба вече не даваха нито да яде, нито да пие и само децата криеха за него остатъци от храната, но той някак си се справяше с положението и често пъти на почивките идваше с окървавена муцуна и със следи от ухапвания по шията и гърдите. Дали жертва в тези борби ставаха чакали и хиени, или пък пустинни лисици и газели, никой не знаеше, но беше достатъчно, че по него не личеше много да гладува. А понякога черните му бърни биваха влажни, сякаш бе пил нещо. Бедуините се досещаха, че сигурно е изравял дълбоки дупки на дъното на доловете и така е стигал до водата, която е подушвал под земята. По този начин нерядко заблудени пътешественици разравят дъната на доловете и ако често пъти не намират вода, поне стигат до влажен пясък, който смучат, за да залъжат мъчителната жажда.