Но и Саба чувствително се промени. Гърдите и гърбът му бяха все така здрави, ала слабините му хлътнаха навътре и той изглеждаше още по-висок. В зачервените му очи сега имаше нещо диво и страшно. Към Нели и Стас беше привързан както и преди и позволяваше да правят с него каквото си искат. Понякога все още мърдаше с опашка на Хамис, но срещу бедуините и суданците ръмжеше или тракаше със страшните си зъби, които се удряха едни о други като стоманени клещи.
Идрис и Гебхър направо започнаха да се боят от него и въпреки услугата, която им беше направил, те го намразиха до такава степен, че сигурно биха го убили с трофейната пушка, ако не беше желанието им да заведат на Смаин рядкото животно и ако не бяха минали вече Асуан.
Бяха минали Асуан! Стас непрекъснато мислеше за това и полека в душата му започна да се прокрадва съмнение, че потерята ще ги догони. Знаеше наистина, че не само същински Египет, който свършва отвъд ВадиХалфа, т. е. зад втория катаракт, но и цяла Нубия е още в ръцете на египетското правителство, но разбираше, че отвъд Асуан и особено отвъд ВадиХалфа преследването ще бъде по-трудно, а заповедите на правителството — по-небрежно изпълнявани. Оставаше му само надеждата, че баща му и господин Раулисън, след като са организирали потерята от Фаюм, сами са заминали с параход за ВадиХалфа и там, получили от правителството войници с камили, ще се опитат да отрежат пътя на кервана на юг. Момчето си мислеше, че на тяхно място би постъпило именно така, и затова смяташе своето предположение за много вероятно.
То обаче не изоставяше мисълта за освобождаване със собствени сили. Суданците искаха да имат барут за трофейната пушка и затова решиха да разглобят петнайсетина патрона от щуцера, но той им каза, че друг освен него не може да свърши това и ако някой от тях се захване неумело за тази работа, патронът ще избухне между пръстите му и ще му откъсне ръцете. Идрис се страхуваше въобще от непознатите неща и от английските изобретения, затова най-сетне реши да повери тази работа на момчето. Стас охотно се зае с нея, защото се надяваше, първо, че силният английски барут ще пръсне старата арабска пушка при първия изстрел и, второ, че ще може да скрие малко патрони. Всичко мина някак си по-лесно, отколкото очакваше. Уж го пазеха през време на работата, но арабите веднага започнаха да си бъбрят и скоро бяха погълнати повече от приказките си, отколкото от надзора. В края на краищата тяхната бъбривост и вродена небрежност дадоха възможност на Стас да скрие в пазвата си седем патрона. Сега трябваше само да се добере до пушката.
Момчето предполагаше, че това няма да бъде много трудно след ВадиХалфа, т. е. след втория катаракт, защото предвиждаше, че бдителността на арабите ще намалява постепенно, колкото по се приближаваха до целта. Мисълта, че ще бъде принуден да избие суданците и бедуините, а дори и Хамис, винаги го караше да изтръпва, но след убийството, което бяха извършили бедуините, той вече нямаше никакво угризение на съвестта. Казваше си, че се налага за защитата, за свободата и живота на Нели и поради това може да не се съобразява с живота на противниците, особено ако те не се предадат и се стигне до бой.
Но трябваше да вземе пушката. Стас измисли да я вземе чрез хитрост и ако се открие възможност, да не чака чак до ВадиХалфа, а да извърши делото, колкото може по-бързо.
И ето че не чака дълго.
Изтекоха два дни, откакто бяха минали Асуан, и най-после Идрис трябваше да изпрати бедуините за храна, която беше се свършила напълно. При намаления брой на противниците Стас си каза: „Сега или никога“ и веднага се обърна към суданеца със следния въпрос:
— Идрис, знаеш ли,че страната, която започва от ВадиХалфа, е Нубия?
— Знам. Бях на петнайсет години, а Гебхър на осем, когато баща ни ни доведе от Судан във Фаюм и си спомням, че тогава преминахме с камили цяла Нубия. Но тази страна принадлежи още на турците (египтяните).