Доди не отговори нищо, защото Мюриел ставаше за трети път и диригентът изтича на бара за чаша вода, за да го съживи.
Като му поддържаше главата, статистът го изведе от снимачната площадка.
Диригентът отиде при Беатрис, която Меркаптан все така притискаше. Продължаваше да й говори на „ти“.
— Кажете — попита тя, сочейки Меркаптан, — той винаги ли е такъв?
— Не знам — отговори диригентът, — за първи път свиря с него.
— Във всеки случай — каза тя — това не ми харесва.
Тя се отдалечи небрежно, изправила рамене, за да подчертае дръзкия си бюст. Диригентът и Меркаптан останаха заедно.
— Ти — процеди Меркаптан през зъби, като я гледаше как си отива — май плачеш за един хубав плесник по задника.
— Ти за грубите маниери ли си? — попита диригентът.
— С тези момичета така трябва — отвърна Меркаптан. — Действува им добре.
— Иска ли ти се да спиш с нея?
— Не — каза Меркаптан, — тя има нужда само от един хубав плесник по задника.
— На мен — обясни диригентът — по принцип не би ми било неприятно, но това са неща, които един уважаван баща на семейство не може да си позволи, и тъй като тя е само на седемнайсет години и половина, рискуваш да бъдеш осъден за разврат с малолетни.
— Това ми е напълно чуждо — лицемерно каза Меркаптан, — след осем дни се женя и тези момичета не ме интересуват.
— Не мислиш ли, че е малко перната? — попита диригентът.
— Всичките са такива — отвърна Меркаптан, който караше военната си служба.
— Според мен е симпатична — каза диригентът с подкупваща откровеност.
Те млъкнаха, тъй като се разнесе клаксонът и останаха на терена, докато се заснеме новата сцена.
Декарт и Монлери слязоха от велосипеда и влязоха в кабарето. Един салонен управител — високият, със зелевия халат, който бе забелязан по коридорите — се приближи до тях.
— Има малко недоразумение — каза той. — Дойдоха други хора и тъй като името беше същото, им дадохме масата, запазена за вас.
Той артикулираше отлично, със силен южняшки акцент, и ги заведе на масата, където бяха настанени другите две звезди, Сортекс и Кики Жако.
Те явно се познаха и Декарт се опита да се отдръпне.
— Виж ти! — каза тя и те размениха две други общи теми без резултат.
— Мисля, че вече се познавате — добави управителят със сатанинска усмивка. — Толкова по-добре, защото все пак раците!… Би било жалко.
— Така! — прекъсна Дьо Маргуя. — Трябва да се изнесеш малко надясно, за да си в кадър, Робер — подсказа той на Монлери. — Продължавайте…
Дълбочината на тези няколко реплики очарова така силно ухото на диригента, че той се скри зад декора, за да си ги осмисли. Там намери Доди. Беше по-добре.
— Как смяташ, ще свършим ли утре? — попита той.
— Глупости! — отговори Доди. — Утре? Твърдо не. Ще има едночасова стачка на работниците. Коко Пури мисли, че ще бъдем тук и понеделник.
— Но това е много тъпо — каза диригентът, — в понеделник трябва да се върна в бюрото. Все пак за 600 франка на ден не може да се занимаваш вечно с тая професия. Какво си въобразяват те?
— Вие наистина ли работите в бюро? — попита статистът.
— Разбира се — отвърна диригентът. — Утре ще поставя сериозно въпроса на директора на продукцията.
— И да се опитаме да получим допълнително възнаграждение — каза Доди. — Защото все пак ангажирани сме за статисти, а през цялото време ни карат да свирим.
— И ти имаш смелостта да протестираш — каза диригентът. — Какво друго щяхме да правим? Щяхме да пукнем от скука.
— Кажете, щом е така — попита млада брюнетка с убийствено око, — няма ли скоро да свирите?
— Вие подигравате ли се с нас? — забеляза диригентът.
— О! Какво говори той! — възкликна тя доста неубедително. — Танцува ми се суинг.
Тя подхвана няколко тона на една песен, която беше на мода, и за много кратко време те прецениха, че е по-безопасно да свирят. Върнаха се в стая № 18 и започнаха малък джемсешън.
VIII
В шест вечерта от реката се издигна гъста пара, оцвети в червено стрелките на стенните часовници и те забелязаха, че е време да спрат.
Статистът излезе от павилион А, където се въртеше като автомобилист на писта, и се върна в стаята си да се разгримира. Нямаше вазелин и направо си смъкна кожата от това гадно търкане на сухо. Накрая остана много, почти колкото в началото, и той се притесни при мисълта, че ще се качи на метрото с такава мутра. Съблече чистата си риза, чиято яка беше започнала да се зацапва от пудрата, закачи я и сложи старата, после излезе, каза довиждане на двамата си другари по стая и отиде да си вземе парите от касата.