— Това е идиотски занаят — каза Юбер, — но ние, музикантите, сме малко по-добре платени, а и точно преди лятната отпуска съвсем не е неприятно.
— Аз печелех по-малко, когато работех канцеларска работа — започна статистът. — …
— Веднъж да ме назначат за аташе на посолство — каза Юбер, — и няма да има нужда да се занимавам с това. Впрочем родителите ми не ме оставят без пари, но малко допълнителни средства винаги са добре дошли. Например гледам да не свалям очилата си, защото ако ме познаят, ще има драми. Ако родителите ми знаеха, че съм статист, щяха да се поболеят. В някои кръгове не можеш да си позволиш подобни неща.
Смазан, статистът млъкна.
Х
— Много е сладка — каза Патрик. — Баща й е норвежец, а тя е поетеса.
— Хубавото в нея — каза диригентът — е общото й излъчване.
— Прозрачна е… Много е странно, но точно такова впечатление създава.
— Каза ли ти свои стихове?
— Да, последното е историята на една пеперуда, която се люби с вятъра…
— Очарователно! — каза диригентът. — Свободен стих?
— Да…
— Това е лошо…
Свободният стих трябва наистина да е добър, но това не е по възможностите на всеки.
— Дали ще имат още нужда от нас в понеделник? — питаше се Патрик на глас.
— Не, надявам се — каза диригентът. — Трябва да отида в бюрото, накрая ще ме изхвърлят!…
— Трябваше да говориш с тях — забеляза Доди. — По принцип Коко ни беше казал два дни.
— С понеделник ще станат четири.
— Във всеки случай би трябвало да поискаш допълнително възнаграждение — каза Доди. — Ако свирехме в бар, щяха да ни се съберат по-малко часове и щяха да ни платят по-добре.
— И по-малко щяхме да свирим!…
Дьо Маргуя току-що завърши един едър план с четирите звезди на масата. Те останаха неподвижни няколко секунди и фотографът направи три снимки, после кранистите се засуетиха около апаратите за нов кадър.
Диригентът се въоръжи с всичката си смелост и се отправи към него.
— Извинете, господине — каза той, — имаме ли още много сцени?
— Ама разбира се! — отвърна Дьо Маргуя. — Най-малко две. Трябва да бъдете тук, когато Кики пее в пещерата, и също по време на суинга на Робер и Жизел…
— Защото — продължи диригентът — вероятно ще ми бъде трудно да събера всичките си музиканти в понеделник. Разбирате ли, казаха ни два дни. Вече станаха три и с понеделник ще станат четири.
— Ама слушайте какво — каза Дьо Маргуя, — оправяйте се с директора на продукцията. Мен това не ме интересува. Не съм в течение на уговорките ви с Пури. Вижте директора…
— Добре! — съгласи се диригентът.
И осмината нямаха абсолютно нищо за вършене в понеделник… Освен бюрото, но от време на време човек има право да бъде и болен.
— Вие не сте тук, за да свирите, а за да сте статисти — каза директорът. — Не мога да ви платя допълнително, защото не свирите почти нищо, а това, което свирите, всъщност няма да бъде оставено като звук.
— Но ни карат да свирим през цялото време — забеляза диригентът.
— Познавам тарифите — каза директорът на продукцията — и отлично знам, че като музиканти ще спечелите много повече, но Коко Пури навярно ви е обяснил какво ще правите?…
— Да — отвърна диригентът, — той ни каза два дни и само да се правим, че свирим.
— Е!… Сбъркал е — заяви директорът.
— В края на краищата — заключи диригентът — ще се опитам да ви намеря осем души за понеделник… но нищо не ви обещавам.
Той съвсем не беше ядосан, но трябваше да създаде малък инцидент, за да си повдигне акциите.
— Да — каза директорът, — не ни оставяйте да се провалим!… Надявам се, че сега вече всичко е уредено. Разбирате ли ме?
— Дадено — отвърна диригентът, като се отдалечи, вглъбен в себе си.
Единствено Меркаптан не можеше наистина да дойде в понеделник сутрин, но той се виждаше само в гръб и Майора сигурно щеше с удоволствие да го замести.
Диригентът се върна обратно и влезе при директора на продукцията.
— Забравих да ви кажа… Дали ще бъде удобно жена ми да дойде в студиото. Тя е нещо журналистка и би искала да види как се снима филмът.
— Ама разбира се, нека дойде! — каза директорът. — Ще бъде приятно да се запознаем, моля…
Тя беше вече там от обяд. В момента, седнала до входа на декора, наблюдаваше влизанията и излизанията на актьорите и работниците.
Статистът бродеше наоколо и отиде да седне при нея.
— Не напредва — каза той.
— Точно така! — отговори тя.
— В Бианкур е друго нещо — увери я статистът.
— Не знам — отвърна тя, — последния път, като бях там, съвсем не вървеше по-добре. Знаете ли… навсякъде е едно и също.