На това място коридорът се разширяваше и едно голямо огледало заемаше едната му стена. Човек се виждаше в него в два десена отпред и с други два съвсем различни в гръб и трябваше да избягва да се оглежда от двете страни едновременно. Срещу огледалото, в една чупка, образувана от някаква издадена напред стая, един акумулиращ нагревател с вода акумулираше до припадък топла вода, въпреки укорите на директора на продукцията, отвратен от такава алчност. Някакъв висок слаб човек, с накъдрена посивяла коса се загръщаше в зелен халат с разкошен шнур, под който носеше черен фрак на салонен управител — вероятно беше такъв, върху фрака му имаше сини кръгове за регулиране на звука.
От стая № 18 на равни интервали започнаха да излизат същества в бели костюми, които странно приличаха по еднаквите си вратовръзки на широки диагонални алени и жълти райета на „червени“ оси. Техните причудливи, некоординирани на пръв поглед движения доведоха статиста до мисълта, че се връщат от грим, след като най-напред минаха покрай него бели, а после — почти черни; и бъдещето показа, че е прав.
А от стая № 18 се дочу пронизителен шум, отначало неясен, но лека-полека се избистри, в който, ако човек разбира нещичко от американо-европейско-негърска музика, можеше да разпознае „Розета“. Една предвидлива ръка затвори след малко клатещото се прозорче над вратата, предназначено за проветряване на въпросното помещение, така че статистът доби смелост да се приближи до източника на отслабналия шум.
Той проникна в малкия коридор и моментално се върна назад, тъй като срещу него идваше петдесетгодишен мъж, облечен като келнер в кафене, с намусено изражение, ръце на гърба и петно във формата на полумесец (и същия цвят) точно по средата на челото.
Този почти старец го заговори:
— Проглушиха ни ушите с тяхната дивашка музика!
— Не обичате ли джаз? — попита статистът, изчерви се и впечатлителното му сърце затуптя в тритактов ритъм.
— Днес всички млади са еднакви. Суинг, а? Нали така го наричат? Едно време бяха то танци. А сега!… Слушайте само. И барабанът!… Това е лудост.
— Докато — помисли си диригентът, който го чуваше наум — кейкуокът беше нежна музика.
Отдалечаваха се от стая № 18 и статистът съжаляваше.
— Много съм доволен, че намерих тази работа! — каза той. — Все пак тук е забавно.
— Да, щом ви е за първи път, но не е като театъра, сцената…
— Като си припомня, от шест години, откакто баща ми умря — каза статистът, — …
— Не ви съветвам да продължавате този занаят — каза другият.
— Да съм статист ли?…
— Не употребявайте тази дума. Ние сме спомагателни артисти. Впрочем това не ми е професията, аз съм певец, и все пак, когато си получил първа награда в Консерваторията на Соасон, не можеш да се смяташ за прост спомагателен артист.
— Били сте певец?
— Аз съм певец, да, да… В момента съм в отпуск.
— Когато завърших гимназия — каза статистът, — се опитах да…
— Това е мръсна професия — заяви другият. — Повярвайте ми, зарежете я.
И той отиде да пикае, тананикайки си някакъв стар романс.
Директорът на продукцията вървеше по коридорите и викаше:
— Всички на снимачната площадка.
IV
Точно след разширението на голямата площадка с акумулиращия нагревател коридорът свършваше с „Грим — статисти“ и стаите от № 4 до № 8, после завиваше под десен ъгъл наляво, явно противоречие, резултат от което бяха стаята „Грим — звезди“ и гримьорната на изпълнителката на главната женска роля Жизел Декарт, висока слаба личност с кестенява коса, леко нацупено лице, макар и твърде младо, непостоянен характер и най-големи претенции. В края се издигаше първото светлинно табло „ТИШИНА“ с големи букви, после коридорът отново влизаше във владение и се връщаше надясно, където се виждаше голяма блиндирана врата, ново табло „ТИШИНА“ и думите: „Павилион Б“. Надморската височина чувствително се повишаваше и един барометър по всяка вероятност би дал възможност да се узнае какво ще бъде очакваното време, но не и денивелацията, тъй като тя беше резултат от вертикалния трус, който статистът усети, като прочете „Павилион Б“ върху блиндираната врата. Той се напъна, бутна я и се озова сред смесица от мирис на насечени дърва, разсеяна светлина и прясно забъркан гипс. По земята се влачеха кабели. Отляво различи гърба на декора, храсти в сандъци, изобразяващи зеленината, купища необработени дърва с мръснобял цвят, навсякъде нацвъкано с гипс; летви, телени мрежи, прозорци, скелета, въжета, резервни прожектори, на стойки, на колела, кръгли, квадратни, шестоъгълни и всичките обемисти. А също и работници. Трябваше да заобиколи декора, за да се доближи до снимачната площадка, изкачи, после слезе по две стъпала и се озова в пещерата.