Тя се отдалечи, тананикайки си, а статистът остана да стърчи по средата на коридора. Малко го беше срам, че е само статист, но се погледна в огледалото и духът му подскочи много нависоко.
В коридора все така цареше известно оживление. Другите същества, външно прилични на статисти, никак не бяха забавни, често вървяха по двойки, пропити с някаква споделена претенция, и със самодоволен вид, който единствено ги занимаваше. Един от тях дори не бе имал нужда да минава на грим. Беше силно загорял, със светло сако и шалче с цвят на естествена коприна, между 38 и 40-годишен, вонящ непоносимо. Те нарочно си придаваха тайнствен вид, пълен с намеци.
Сутринта си минаваше, а снимките не започваха. Все пак малко преди обед започна някакво движение напред-назад и лека-полека всички се явиха на терена.
V
— Вие, господине, със саксофона — каза режисьорът, — застанете там, на края до пианото. Вие, господин контрабасист, зад него. Вие… Всъщност кой е диригентът?
Тромпетистът направи крачка напред и стисна протегнатата ръка на Жозеф дьо Маргуя, която изскърца, но устоя.
— Нали разбирате — каза онзи. — Първият кадър с вас влиза в панорамата. Камерата тръгва от шейкъра на бармана там, после се обръща, хваща танцуващите двойки в малката пещера и после вас, а после входа на кабарето, където пристига тандемът на Роберт и Жизел.
Тромпетистът се съгласи.
— Засега — каза режисьорът — …
Погледна часовника си.
— Отиваме на обяд!… — завърши той.
Отметна с привичен жест главата си назад и поклащайки леко бедра, отиде при първия асистент.
Статистът, захласнат по ослепителния вид на сакс-тенора Патрик Вернон, се приближи до музикантите и плахо опита да се включи в тяхната група.
— Отдавна ли свирите? — попита той.
— Не — отговори Патрик, — само от една година. Преди свирех на тромпет, но е много по-тъпо.
— Ето вече шест години — каза статистът, — откакто напуснах гимназията, тогава свирех малко на цигулка, после…
— Цигулката, за джаз, не, не, не става… много е трудно да се свири точно и освен това й липсва сила.
— Вие всички свирите добре. Какво ви е името?
— Ние не сме постоянна група — каза тромпетът. — Когато Коко Пури2 ме помоли да участвам в оркестъра, ми каза, че няма да свирим. Песните са записани вече, снимат на плейбек…
Тази техническа дума отекна внушително в слуховия орган на статиста, чиято глава бързо започна да излъчва на къси вълни.
— Впрочем — продължи тромпетът — в групата имам две момчета, които не свирят, ей ония двамата саксофонисти. Единият свири на барабани, а другият е в Института за политически науки. Със саксофона по̀ става.
— Не трябваше да захвърлям цигулката след гимназията — каза статистът. — Тогава не мислех, че ще бъда статист… Много съм доволен, че станах. Преди шест години бях принуден да…
— Вие сте статист? — каза тромпетът.
— Бих предпочел да бъда музикант — учтиво каза статистът — …
— Грешите… аз съм инженер… но очевидно да си музикант все пак е по-малко досадно, отколкото статист…
Едно доста хубаво момиче се доближи до тях.
— Кажете, как се казва вашият оркестър? — попита тя.
— Това не е постоянна група — отвърна тромпетът и погледна статиста не особено любезно, защото малко преди това той му беше задал същия въпрос.
Статистът въздъхна и се осмели да попита:
— Вие статистка ли сте?… — Защото тя беше хубава.
— Не! — отговори тя. — Журналистка съм, това е за материала ми…
Тогава статистът се отдалечи и се настани в стаята си съвсем сам, за да изяде своя сандвич с пескадор, пак го хвана срам, но реши да се научи да свири на китара и това го ободри.
VI
Не даваха много време за обяд.
Събра спомените си от всичко четено в киносписанията и стигна до извода, че някъде има кафене, но първия ден не се осмели да отиде там съвсем сам. Отново пи от кранчето на чешмата и разсърденото кранче завъртя лебедовата си шия и го поля обилно. Той се задави и отиде до полицата, на която беше куфарът му, за да вземе кърпа, полицата се наклони и пусна куфара върху главата му, докато той, полусляп, се мъчеше да намери ключа му в джоба си. Другите бяха привършили с яденето и бързаха по коридорите и тъй като вече започваше да ги разпознава, откри, че са твърде много и се почувствува много сам сред шумотевицата, която идваше от прозореца. Успя да намери ключа, отвори куфара, изтри лицето си и се приведе в ред, преди да излезе.
По коридора минаваше Морьой, първият асистент на режисьора, в морскосиня риза, с навити до лактите ръкави. Беше слаб, тридесет и пет годишен, доста симпатичен и почти без коса.