— Скоро ли ще снимаме? — попита някой до статиста.
— Не веднага… още малко… и почваме… — каза Морьой, като извади от джоба си сгъваем нож, с който разряза като пакостник една от тръбите за парно отопление по дължината на коридора.
Статистът отново се върна в стаята и седна на един стол.
В осемнайсета стая музикантите настройваха инструментите си и се пробваха на няколко трудни ноти, когато се появи Коко Пури, композиторът на музиката на филма.
— Е — осведоми се Коко, — как е, деца?…
— Добър ден, господин Пури — каза диригентът, разбрал от опит стойността, която някои придават на изговарянето на собственото име след родовото понятие „Господине“, той често пускаше в ход тоя търговски трик.
— Добър ден, господин Савен — отговори Коко.
Коко нямаше повече от тридесет и пет години, мъничък, симпатичен, китарист поначало.
— Е, знаете ли какво ще свирите?
— Засега — каза диригентът — не го свирим. Изчакваме точно момента и само караме хората да танцуват една мелодия в по-бавно темпо…
— Да, това е за контраст, заблуда на противника — каза Коко, — донесох ви нотите на едно бавно валсче, английски валс, което бихте могли да свирите в този момент. Нарича се „Само ние двамата“, ще ви го изпея.
Той взе китара и изтананика мелодията, като си акомпанираше.
На втория път тромпетът и тенорсаксът изсвириха горе-долу темата и за по-весело я подеха в суинг. Това беше един от онези рефрени на Коко Пури, който ти се върти непрекъснато в главата и ти досажда в безлунните нощи.
Привлечена от шума, звездата Жизел Декарт скоро се появи на вратата на стаята.
— Ваша ли е музиката? — каза тя на Коко и му стисна ръката. — Бихте ли ми я изсвирили пак? — попита тя диригента с усмивка среден калибър.
— Ще се опитаме… — отвърна диригентът и спря за миг, да си поеме дъх, защото да свириш меко на тромпет такава остра мелодия изисква известно усилие и е равностойно на изразходването на около двадесет и осем калории — а през това време:…
— Не искате ли да свирите? Не сте много учтив — каза Жизел и се нацупи…
— Секунда само, ще ви я изсвирим, хайде сега! Не се сърдете!
— Вие подигравате ли се с мен! Отивам си…
И като даде този образец на своя мил характер, тя се отдалечи с гордо вдигната глава.
Те се спогледаха и след като се насмяха, както се полага, във фа диез мажор, подхванаха един стар семеен диксиленд и стаята, където температурата се покачваше от терца на терца, забълва огън и жупел.
Статистът чуваше всичко от своята стая и окончателно реши да се учи да свири на кларнет. В действителност на кларнет в момента свиреше пианистът, Жан Меркаптан3, защото пианото беше останало на снимачната площадка.
Шумът ставаше все по-силен и след всяка обща партия музикантите хвърляха от гърба си по някоя дреха. Зозо, контрабасистът, дърпаше бясно четирите корди на машината си и едри капки пот се стичаха по него. Най-после те спряха точно когато таванът се готвеше да се сгромоляса върху тях, за да сложи край на тая олелия.
Статистът стигна до главния коридор и отново видя Морьой, който се връщаше от кафенето. Той носеше под мишница свитък бумаги, търкаляше един обръч и весело си подсвиркваше.
— Сега ли ще снимаме? — попита статистът.
— Да… скоро… не закъснявайте — каза Морьой и изчезна към павилион Б, като изпълни с обръча ангелския скок4 на Жан дьо Булон.
Статистът направи няколко крачки в обратна посока и се озова редом с диригента и барабаниста, те си вървяха безгрижно и разговаряха за музика и литература.
— Наистина ли? — каза барабанистът.
Той се наричаше Клод Леон, по прякор Доди, и упражняваше благородната професия асистент по химия в Колеж дьо Франс.
— Така мисля! — отговори диригентът.
— Ще попреча ли?… — подхвърли статистът, когато се изравни с тях.
— Всъщност — попита диригентът — според вас има ли хубави момичета тук?
— И още как!… — каза статистът.
— Значи имате набито око, ерген сте, тогава какво чакате?
— Вие не сте ли ергени? — попита статистът.
— Не, женени сме и сме още по-заинтересовани… — отговори барабанистът, — но установяваме, че тук бездруго не си струва да изневериш на жена си…
— Тази е много сладка… — каза статистът.
Посочи една брюнетка, която минаваше, едра и добре сложена. Беатрис, с една дума.
— Вие — продължи диригентът — хич не сте луд. С какво се занимавате извън киното?
— Е, добре! — отвърна статистът. — Преди шест години напуснах гимназията и започнах като момче за всичко в една кантора.
3
Морски капитан — по асоциация с „Колонел Колонана“, приключенски филм, в който главната роля се изпълнява от Жан Маре. — Б.пр.