— Елате, приятелю, ще ни разкажете за това на терена — каза диригентът, защото видя как останалите шестима от оркестъра изникнаха един зад друг от коридора.
И тримата забързаха заедно с другите статисти, които излизаха от стаите. Гримьорът идваше също, носеше малка металическа кутия, пълна с бурканчета и четчици за поправяне на грима, но изведнъж от нея излезе една мериносова чапла и гримьорът отскочи ужасен.
Те отново минаха през тежката метална врата, прекосиха задната част на павилиона и стигнаха до центъра на декора.
Дузина работници привършваха поставянето на една тежка машина, монтирана на гуми, чиято платформа носеше камерата, оператора Андре и свети Кристоф, покровителя на автомобилистите, влязъл, без някой да забележи, през една дупка на покрива. Андре, залепил око на визьора, въртеше камерата във всички посоки. Един флейтист с римски сандали на босо и сини памучни къси панталони, нисък, трътлест, със светлоруси коси и мустакат отгоре на всичко, плавно движеше количката според указанията на Андре. Свети Кристоф ги погледа малко, намери спектакъла за безинтересен и изчезна в златист ореол.
Осемте музиканти заеха местата си, подредиха се, както преди, на малкия подиум, предназначен за техните изпълнения.
Навсякъде имаше сталактити от теглено стъкло, закачени на гирлянди от невидими метални жици, а други извити стъклени тръби имитираха малки водоскоци около дебелия стълб близо до входа.
Скриптърката, средновисока блондинка, твърде безцветна, с телешко изражение, седна извън терена и започна да преглежда бележките. Статистите идваха при нея да уточнят какво се изисква от тях и се разпръскваха през декора, който сега гъмжеше от най-малко шейсетина шарени индивида.
Дьо Маргуя влезе небрежно, с отметната назад глава, както подобава на човек с неговото положение.
Оркестърът, за да минава времето, свиреше тихичко „От слънчевата страна на улицата“ и няколко статисти танцуваха.
Дьо Маргуя зае мястото на Андре пред визьора, провери ефекта на фарта и слезе от количката. Направи знак на Сципион да въдвори тишина и той я издействува с оглушителен глас.
— Начало! — изкомандва Дьо Маргуя.
Отекна звук на клаксон и прожекторите светнаха един след друг. Той се отправи към диригента.
— Ще ни изсвирите тихичко някоя мелодийка, за да ги накараме да танцуват, докато снимаме.
Савен направи знак на Патрик и на ритмичната секция и те засвириха „Само ние двамата“ във валсов ритъм. Но Дьо Маргуя ги спря на четвъртия такт.
— Ще ни приспите… Нямате ли нещо друго?
— Това беше предвидено от господин Пури — обясни Савен, любител на точността.
— Все ми е едно!… Впрочем целият този плейбек не ми харесва!… Ще наредя да се направи нов, този не се връзва достатъчно. Ще запишем с някой голям оркестър… Не, изсвирете това, което свирихте преди малко.
Савен изсвири първите два тона на „От слънчевата страна…“
— Отлично!… Точно това е!… И така, като кажа „стоп“… (той се обърна към статистите), оркестърът спира, а вие всички продължавате да танцувате.
Тогава се обърна към Робер Монлери и Жизел Декарт:
— А вие двамата тръгвате с велосипеда от отвора там, зад господин… китариста и минавате пред втория отвор в момента, в който камерата подмине диригента и когато аз кажа „стоп“… Първо ще го репетираме. НАЧАЛО! — изкрещя той отново.
Асистент-режисьорът се приближи до оркестъра с бурканче черна постна боя и боядиса гърба на китариста.
— Много сте прозрачен — обясни той, — вижда се прожекторът през вас.
Бюбю Савен (това беше братът на диригента) се съгласи, както обикновено, тоест без да си отвори устата и със съвършено равнодушен вид.
Всички статисти бяха застанали по местата си, едни на дансинга, други на бара, трети пред малката, издигната на нивото на оркестъра пещера. Последва миг на трескаво вълнение, муха да бръмнеше, щеше да се чуе.
— Тишина! — измуча Сципион.
— Камера! — изкомандва Дьо Маргуя.
Един работник, въоръжен с клапа, се приближи до обектива и му показа въпросното животно.
— „Приятелят на госпожата“, 358-и–1-ви дубъл — обяви той и изчезна назад, шейкърът на бармана се раздруса на свой ред пред голямото око, забито в дъното на черен сенник.
— Музика! — изкомандва Дьо Маргуя.
Статистите започнаха да се клатушкат и с вид на познавачи се мъчеха, без въобще да поглеждат към обектива, да са в кадър, като по този начин закриваха, за негово голямо неудоволствие, диригента, който свиреше малко по-ниско от своите хора и предизвика ужасен фалш.