— Стоп! — изкомандва Маргуя.
Музиката спря изведнъж и отрязаната фраза тупна на земята като чувал с картофи. Статистите още танцуваха и тандемът тръгна, но не стигна до втория отвор. Чу се страхотен шум и смехът на Жизел Декарт, докато Монлиери се изправяше с мъка от пръстта на сандъчето с прекършен кучешки дрян. Тромбонът, оставен без надзор, се възползва от това и се изниза повторно.
— Прекратете! — изкомандува Маргуя. — Започваме отново.
Статистът беше седнал на една маса вляво, непосредствено до оркестъра, до Беатрис. Разтапяше се от щастие, защото щяха да го видят на екрана, и се възползва от прекъсването, за да захване с нея разговор, изпълнен с надежда.
— Това е забавна професия, нали? — каза той.
— Много слабо е платена — отговори Беатрис — и няма голямо бъдеще…
— Често ли се снимате?
— Да, доста често. Тук с оркестъра, е много сладко, но оня ден снимах един костюмен филм — „Полковникът“5, това е много досадно заради горещината, а и в паузите нищо не може да се прави.
— Преди шест години се наложи да напусна гимназията — каза статистът — и да започна работа. Първо бях момче за всичко в кантората на…
— Явно — каза Беатрис, — като нямам друга работа, ще правя това, за да си плащам обувките.
— Значи вие не сте професионална статистка?
— Не! Тук съм с връзки… но нищо не можеш да постигнеш, ако не спиш с някого, а това не ме интересува… Поне ако не си го избера.
Статистът се изчерви.
— Но за мъж — продължи Беатрис — смятам, че това е последната възможна професия. С другите никога не говоря, всички са идиоти. Мислят само как да те натиснат.
Действително тя караше човек да си мисли за това.
— Начало! — изкомандва точно на място режисьорът.
И клаксонът изписка отново като хремав унгарски гущер.
Статистите млъкнаха и заеха местата си.
— Камера? — изкомандва Маргуя.
Настъпи тишина.
— Клапа!
— „Приятелят на госпожата“, 358-и–2-и дубъл — обяви набеденият мъж.
— Музика!
Оркестърът започна отново „От слънчевата страна на улицата“.
Камерата се изтегли, после започна да се върти около оста си в панорама.
— Стоп! — изкомандва Маргуя, тъй като полето на кадъра току-що беше подминало диригента. Музиката спря. Този път тандемът тръгна нормално и закова пред входа на декора.
— Край! — каза Маргуя.
— Трябва да започнем отначало — каза Андре. — В касетата е нямало лента, сега забелязах.
Оркестърът започна петдесет и третия си хорус6 върху темата на „От слънчевата страна…“ и този път я уцели. Но мелодията вече им извираше от ушите и тромбонът се възползва от случая, за да избяга още един път от ръцете на собственика си и се скри под пианото, откъдето го изкараха с ритници.
Един статист каза на една статистка:
— От Коко Пури ли е музиката на филма?
— Да — отговори тя.
— Не е лоша тая мелодия…
А диригентът чу и припадна, защото всички знаят, че „От слънчевата страна…“ е от Римски-Корсаков.
Статистът се канеше да поднови разговора с Беатрис, твърде зле започнат, трябва да си признаем, но тя стана и отиде при музикантите, мнозинството от които й изглеждаха на висота. Един реквизитор се отправи към ъгъла, където статистът все още седеше.
— Изпарявайте се — каза му той, — трябва да сложа една тенджера на вашето място.
— А, така ли? — попита статистът.
И се махна, за да не бъде сварен.
VII
Докато кранистите слагаха криви релси, предназначени за следващия фарт, диригентът, който се беше свестил и му се искаше да изсвирят нещо по-различно, започна тихичко „Остави ме да сънувам“ и ритмичната секция постепенно се включи.
Статистите и статистките отново се хванаха на двойки и започнаха да танцуват на терена.
Мелодията беше бавна, без емоции, и статистът събра толкова смелост, че покани едно страхотно момиче, дълго и стегнато, манекенски тип, със сини клепачи, червеникаворуси коси и любопитно, леко вирнато носле.
— Приятно е да има оркестър — каза той, — за да се занимаваме, докато не снимат.
В същия миг допусна печалната грешка, като настъпи левия й крак и по този начин провали очаквания положителен отговор. Веднага добави:
— Често ли снимате?
— В момента не чак толкова — отвърна тя.
— Когато преди шест години започнах като момче за всичко в кантората, след като напуснах гимназията…
— Толкова ли сте млад? — попита тя.
Беше лека, почти неуловима и очарователно следваше дори грешните му стъпки.
— Е, добре — продължи той, — бях момче за всичко в кантората цели…
— Аз ви давам трийсет години — каза тя.
6
Повторение на въведението в джазова композиция, което се изпълнява от целия оркестър и носи основната тема. — Б.пр.