— Как се казвате? — попита я той.
— Мюриел…
— Виждате ли, Мюриел — продължи той, — предпочитам сегашната си професия. Нали е забавно да си статист?
— Никога не съм я работила редовно — отвърна Мюриел, — аз съм танцьорка, всъщност смятам, че човек не може да се задоволи с това, трябва да прави и нещо друго.
— Да — каза статистът засегнат и за да се овладее, добави: — Ще уча кларнет…
Оркестърът спря.
— Помолете ги да ви дадат инструмент и насоки — каза Мюриел. — Те са много любезни. И добре свирят.
Диригентът слезе от естрадата.
— Мога ли да ви поканя на танц? — попита той.
— Разбира се — каза Мюриел с усмивка и ситни бръчици около очите. Цялото й лице се смееше.
— Меркаптан, изсвири ми „Не знаех нищо за теб“, тя ме вдъхновява.
Статистът, отново изоставен, ги погледа как танцуват. Тя беше много висока, най-малко метър и седемдесет и пет с токовете.
В края на парчето Мюриел се измъкна, трябваше да играе в следващия кадър. Оркестърът не участвуваше, но спря да свири, за да позволи на оператора да даде, без да вика, своите указания на артистите.
Диригентът седна на ръба на издигнатата част, която представляваше пода на малката пещера, отдясно на оркестъра. Случайно се падна точно до Беатрис.
— Наистина ли се казвате Беатрис? — попита той.
— Да…
— Хубаво име… напомня ми нещо…
Леко се надигна и с безпокойство прекара ръка по мястото, където беше седнал.
— Ще се омърлям! — каза той. — Тук е пълно с гипс.
Тя беше повдигнала полата си, като сядаше.
— Е, да можех като вас — продължи той. — Най-после се сетих какво ми напомня…
Каза го нарочно.
— Беатрис пред…
— О, не! — запротестира тя.
— Това е триста и осмият път от сутринта, нали?
— Не сте много оригинален — отвърна тя.
— Не го казах за това. А заради Меркаптан.
Последният току-що беше станал и стоеше точно пред нея.
— Той? — запротестира Беатрис. — А, не, без такива.
— Не говорете така! — възрази диригентът. — Човек никога не знае. Не намирате ли, че Маркаптан е хубаво момче?
Меркаптан седна от дясната страна на Беатрис.
— Я се дръж по-спокойно — каза й той.
— Това ваш стил ли е да говорите с всички на „ти“? — попита тя.
Престори се на обидена и стана, Меркаптан я последва.
Доди зае свободното място до диригента. Оттам се виждаше Мюриел, седнала отсреща в едно плетено кресло, под светлините на прожекторите, до масата на четирите звезди.
Статистът отиде да седне до Доди.
С музикантите той се държеше по-свойски.
— Кажи бе, Доди, гледай това! — каза диригентът.
— Страхотно — промърмори Доди.
Мюриел беше станала, за да оправи едно плисе на полата си и сядаше отново в профил към тях, разкривайки целокупното си дълго и нервно бедро.
— Това момиче — оцени Доди — има страхотен задник.
— Ще кажа на Мадлен — заплаши диригентът.
— О, не, приятелю, аз говоря от чисто естетическа гледна точка… Тя има такъв задник, че на човек му се иска да го захапе и да откъсне едно голямо парче.
— На мен по-скоро ми се иска да го пипна — забеляза диригентът. — Изглежда много стегната наистина. Във всеки случай бас държа, че танцува добре.
— Танцьорка е… — осмели се статистът.
— Така ли? — попита Доди. — А познавате ли я?
— Тя ми каза. Не, днес я видях за пръв път.
— Приятелче — подхвърли диригентът, — не я гледай така, ще ти изтекат очите… Мамка му!… — продължи той и стана съвсем блед, тъй като Мюриел отново беше се изправила, разкривайки същата гледка.
— Прави го нарочно — каза Доди. — Не мога повече да издържам. Уморително е да си статист.
— Все пак — продължи диригентът, — да не преувеличаваме. Има и други, не по-лоши.
— Можеш ли да ми покажеш тук?
— Ами… Беатрис не е лоша…
— Не е същото! — каза Доди. — Виждаш ли Мюриел — искам да направя отливка на задника й и да я сложа на камината си, да го гледам непрекъснато.
— Мен пък — отвърна диригентът — това не ме интересува.
— Тя има крушовиден задник… — забеляза Доди. — Знаеш ли, че това е голяма рядкост… Уверявам те, че е страхотна.
— Предполагам — каза диригентът, — че имаш предвид долната част на крушата.
Доди помисли малко.
— Защото — продължи диригентът, — ако мислиш за горната част на крушата, както обикновено се прави, тя не е много хубава.
— Чакай — отвърна Доди. — Остави ме да си помисля малко.
— То е очевидно — каза диригентът, — но защо сега да не помислим за ябълка, тя отдолу е същата.
— Това са подробности — каза Доди.
— Питам се — продължи диригентът — каква ли форма щеше да има една круша, ако растеше в страна, където няма гравитация. Дали щеше да е кръгла, или продълговата? Във всеки случай ябълката нямаше да е кръгла. Щеше да има дупе отгоре.