Госпожицата очевидно беше в добро настроение: първо си изтананика нещо без думи, после тихо запя за червения сукман. Гласчето й беше много приятно и мелодично.
— „Лубянка“, госпожо — съобщи Фандорин. — Сега накъде?
Тя завъртя глава, недоволно промърмори: „Колко е досаден с тази негова конспирация!“, и нареди:
— Направи няколко кръгчета.
Статският съветник изхъмка и подкара в кръг по площада около замръзналия фонтан и файтонджийската борса.
На четвъртото кръгче от тротоара се метна в шейната някакъв мъж с черно палто.
— Я да се мащаш, авантаджия такъв! — кресна кочияшът и замахна да го перне с камшика.
Пътникът пък да се окаже не кой да е, а лично господин Грин, само че с очила и залепени светли мустаци.
— Той ми е приятел — обясни красивата госпожица. — Него чаках. Накъде, Гринчик?
Новият пътник нареди:
— Карай през „Театрални“. После ще ти кажа.
— Какво има? — попита любителката на песни. — Какво значи „спешна работа“? Зарязах всичко, тутакси ти се явявам! Да не ти е домъчняло? — дяволито изви гласче.
— После, като стигнем — каза новият пътник, явно неразположен към много приказки.
Затова нататък продължиха мълчаливо.
Двамата слязоха на „Пречистенка“ при двореца на граф Добрински, но не се запътиха към портите, а се качиха по стълбите на пристройката.
Ераст Петрович, който беше слязъл да потегне такъмите, видя, че им отвори млада жена с бледо строго лице и гладко опъната назад коса, стегната на кок.
Всичко последвало оттук нататък статският съветник извърши бързо и без ни най-малко колебание, сякаш не действаше интуитивно, а изпълняваше ясен, подробно разработен план.
Той подкара шейната, спря след петдесетина крачки, върза поводите за каменно стълбче, хвърли кожуха и шапката в шейната, скри парадната си шпага под седалката. Изчака почти безлюдната улица съвсем да опустее, ловко се изкачи по оградата и скочи на земята от вътрешната страна.
Бързо претича през двора към пристройката и застана точно под отвореното горно прозорче. Нададе ухо, после с лекота се изкатери на перваза, прегъна се и се приплъзна вътре през малкия правоъгълен отвор, което несъмнено изискваше виртуозна пластичност.
Най-трудното беше да стигне безшумно до пода, но чиновникът се справи и с това. Откри, че се намира в кухнята, малка, но чиста и добре затоплена. Пак се ослуша, защото от вътрешността на къщата се чуваха гласове. Ераст Петрович се ориентира за посоката на звука, извади от кобура на колана си херщал баяра и безшумно тръгна по коридора.
За втори път днес Ераст Петрович надзърташе и подслушваше през открехната врата, но този път не изпита нито смущение, нито угризения — само ловна страст и тръпката на радостното предвкусване. Животът не е вечен празник, друже Глеб, можеш да се поучиш от Фандорин и на друго освен да разпознаваш картите.
В стаята имаше трима. Одевешната жена с опъната коса седеше до масата, полуобърната към вратата, и извършваше нещо странно: с малка лъжица гребваше от някакво сивкаво желе и внимателно, почти капка по капка го пресилваше в някакво подобие на консервите, в които се продава зехтин или доматено пюре. Редом бяха сложени още такива консервни кутии — и от тесните, и от обичайните половинкилограмови. Саморъчни експлозиви, досети се статският съветник и радостта му леко помръкна. Наложи се да прибере херщала. Едва ли ще успее да я арестува — достатъчно е жената да трепне от уплаха или изненада, и от пристройката ще останат само отломки. Бомбаджийката не участваше в разговора на другите двама.
— Просто си луд — объркано каза новопристигналата. — Тази нелегална работа ти е докарала истинска мания за преследване. По-рано не беше такъв. Щом и мен ме подозираш…
Това беше казано с такъв убедителен, искрен глас, че ако Ераст Петрович със собствените си очи не бе видял госпожицата заедно с Пожарски, непременно щеше да й повярва. Брюнетът с изсечено неподвижно лице не бе присъствал на посрещането на гарата, но в гласа му звучеше безпрекословна увереност.
— Не подозирам. Знам го. Вие сте ми пускали бележките. Не знаех само дали за заблуда или е провокация. Сега виждам: провокация. Два въпроса. Първият: кой. Вторият… — главатарят на терористите се запъна. — Защо, Жули? Защо?… Добре. Без втория. На първия непременно отговор. Иначе ще ви убия. Веднага. Ако кажете, няма да ви убия. Партиен съд.
Ясно беше, че това не е просто заплаха. Ераст Петрович отвори още малко вратата и видя, че „сътрудничката“ на Пожарски с ужас гледа кинжала, стиснат в ръката на терориста.
— Ще можеш да ме убиеш? — жално трепна гласът на агентката. — След онова, което се случи помежду ни? Нима си забравил?