Онази, дето правеше бомбите, издрънча с нещо стъклено — Ераст Петрович механично погледна в посока към звука и видя, че е пребледняла и е прехапала устна.
А Грин се изчерви, но гласът му остана все така метален.
— Кой? — повтори. — Само че истината… Не? Тогава…
Здраво хвана красавицата с лявата ръка за шията, с дясната замахна.
— Пожарски — бързо каза тя. — Пожарски, заместник-директорът на Департамента на полицията, а сега московски главен полицейски началник. Не ме убивай, Грин! Ти обеща!
Безжалостният мъж изглеждаше потресен от признанието й, но прибра кинжала.
— Защо с него? — попита той. — Не разбирам. За вчера да, но преди?
— За това не ме питай — сви рамене Жули. След като разбра, че не я заплашва незабавна смърт, тя някак много бързо се успокои и дори кокетно си пооправи прическата. — Не ме интересуват вашите игри на стражари и апаши. Момчета — само се чудите как да се преследвате, да се стреляте с патлаци и да хвърляте бомби. Да ви имахме грижите ние, жените.
— А какви са вашите грижи? — Грин я загледа с тежък, неразбиращ поглед — Кое е най-важното във вашия живот?
Сега вече тя се учуди:
— Как какво? Естествено, любовта. Няма нищо по-важно. Вие, мъжете, сте сбъркани, че не го разбирате.
— От любов ли? — бавно изговори най-опасният руски терорист. — Червенушката, Емеля, останалите… От любов?
Жули сбърчи носле:
— Как иначе? И моят Глебушка е сбъркан също като теб, макар да не играе от апашите, а от стражарите. Каквото ме е помолил, това съм направила. Ние, жените, когато обичаме, то е от дън душа и тогава нищо друго не ни интересува. Ако ще целият свят да рухне!
— Сега ще проверя — внезапно каза Грин и пак извади кинжала.
— Какво ти става?! — изпищя „сътрудничката“ и се дръпна. — Нали си признах! Какво ще проверяваш?
— Дали обичате повече него или себе си. — Терористът направи крачка към нея, а тя заотстъпва към стената и вдигна ръце. — Сега ще телефонирате на вашия покровител и ще го извикате тук. Сам. Да или не?
— Не! — викна Жули и се приплъзна по стената. — Никога! — стигна до ъгъла и притисна гръб назад.
Грин се приближи мълчаливо с кинжала в ръка.
— Да — едва изрече тя. — Да, да, добре… Само махни това.
Грин се обърна към седналата жена, която все така внимателно вършеше опасната си работа:
— Игла, провери за телефона на полицейското управление.
Назованата със странния прякор — същата, за която им бе разказал Рахмет-Гвидон — помести недовършената бомба и стана.
Ераст Петрович си възвърна решителността и се подготви да действа. Само Иглата да се оттегли поне на десетина крачки от смъртоносната маса. Тогава блъсва вратата; на три, не, на четири скока стига до Грин; зашеметява го с ритник в тила, ако пък успее да се обърне — в брадичката; извърта се към Иглата и й отрязва достъпа до масата. Не е лесно, но е изпълнимо.
— Четирийсет и четири — двайсет и две — изхлипа Жули. — Номерът е лесен, запомних го.
Уви, Иглата си остана при бомбите.
Фандорин не виждаше телефонния апарат, но той очевидно беше в същата стая, защото Грин пак прибра кинжала и посочи някъде встрани:
— Повикайте го. Кажете му, че е много спешно. Ако издадете нещо — убивам ви.
— „Убивам ви, убивам ви“ — подсмихна се Жули. — Много си скучен, Гринчик. Поне да се беше ядосал, да ми креснеш, да ми тропнеш с крак.
Какви бързи преходи от страх и отчаяние към нахалство, помисли си статският съветник. Бива си я.
Оказа се, че дори е подценил дързостта й.
— Значи с мен си на „вие“, а с нея — на „ти“? — кимна тя към Иглата. — Тъй-тъй. Чудна любовна двойка сте. Интересно как ли се гушкате. Сигурно стържат железа. Все едно се чифтосват броненосци.
Осведомен за разпуснатите нрави, характерни в нихилистичните среди, статският съветник никак не се учуди на подмятането й, но Иглата изведнъж неописуемо се развълнува — добре че поне се беше изправила, а не седеше до бомбите.
— Какво разбирате вие от любов! — кресна тя със звънтящ глас. — Един миг от нашата любов струва повече от всичките ви амурни похождения, взети заедно. Красавицата явно имаше какво да й отговори, но Грин решително я хвана за раменете и я побутна към невидимия телефонен апарат:
— Хайде!
След което Жули се скри от погледа му, но Фандорин чуваше гласа й.
— Централа? Госпожице, четирийсет и четири — двайсет и две — каза този глас съвсем безизразно, а след миг заговори другояче — напористо, властно: — Кой е? Дежурен адютант Келер? Вижте какво, Келер, спешно ми трябва Глеб Георгиевич. Много спешно… Жули, той ще разбере… А, така ли? Да, непременно — затваря слушалката. — Още го няма. Адютантът каза, че го чакат до четвърт час. Сега какво?