В Москва неспирната война между жандармерия и „тайни“ донякъде се смекчаваше поради единоначалието — и едните, и другите се подчиняваха на главния полицейски началник; но тук обитателите на зелената къща имаха известно предимство: тъй като разполагаха с по-мощна агентурна мрежа, те по-основно от колегите в сини мундири познаваха живота и настроенията в големия град, а за началството по-осведоменият е по-ценен. За леката преднина на „тайните“ косвено свидетелстваше и самата дислокация на ведомството им — в непосредствена близост до резиденцията на главния полицейски началник: делеше ги само един закрит двор между задните им входове; а от „Малая Никитская“ до дома на полицейския началник на булевард „Тверской“ дори с бърз ход се стигаше минимум за петнайсет минути.
Обаче заради проточилата се липса на главен полицейски началник крехкото равновесие между „Малая Никитская“ и „Гнездниковски“ се беше нарушило, с което Ераст Петрович беше съвсем наясно. Затова с нужната доза критичност възприе инсинуацията на Сверчински по адрес на подполковник Бурляев и подчинените му.
Фандорин бутна неугледната врата и се намери в полутъмно фоайе с нисък напукан таван. Статският съветник пътем кимна на мълчаливия мъж в цивилни дрехи (онзи му отвърна с почтителен поклон) и без да спира, се качи на втория етаж по старовремска вита стълба. Смолянинов, придържайки сабята си, громолеше подире му.
Горе обстановката беше съвсем друга: широк светъл коридор, застлан с пътека, делово тракане на пишещи машини иззад тапицираните с кожа врати, по стените изискани гравюри със старинни московски изгледи.
Жандармерийският поручик очевидно за първи път стъпваше на вражеска територия и се оглеждаше с нескрито любопитство.
— Седнете тук — посочи му Ераст Петрович редичка столове и влезе в кабинета на началника.
— Радвам се да ви видя в цветущо здраве! — изскочи иззад писалището си подполковникът и с преувеличено оживление се хвърли да се ръкува с госта, макар да се бяха разделили преди около два часа и статският съветник май не беше дал никакви основания за тревоги относно здравето му.
Фандорин прозря в нервността на Бурляев неудобство от днешния арест. Обаче всички необходими извинения по най-многословен начин бяха изказани още на гарата, затова чиновникът, за когото темата с неприятния епизод беше изчерпана, подхвана направо по същество.
— Пьотър Иванович, вчера ми докладвахте за предполагаемите мерки относно сигурността на визитата на генерал-адютант Храпов. Одобрих вашите предложения. Доколкото си спомням, разпределихте дванайсет тайни агенти за посрещане на гарата, четирима, дегизирани като кочияши, за улични придружители и още две бригади по седем души за патрул в околностите на къщата на Воробьовие гори.
— Тъй вярно — предпазливо потвърди Бурляев в очакване на някой гаден финт.
— Вашите агенти бяха ли осведомени к-кой именно пристига?
— Само старшите на бригадите — общо четирима души, на които имам пълно доверие.
— Такаа. — Статският съветник метна крак връз крак, сложи цилиндъра и ръкавиците си на съседния стол и небрежно попита: — Надявам се, не сте пропуснали да съобщите на тези ч-четиримата, че на мен е възложено общото ръководство на охраната?
Подполковникът разпери ръце:
— Напротив, Ераст Петрович. Изобщо не ми хрумна. Защо, трябваше ли? Виноват.
— Тоест освен вас в цялото ви ведомство никой не е знаел, че аз трябва да посрещна генерала? — рязко се наведе напред Фандорин.
— Знаеха само най-близките ми помощници — колежкият асесор Милников и старшият чиновник за поръчения Зубцов, никой друг. При нас не е прието много да се приказва. Милников, както знаете, отговаря за агентурната служба, от него нямам тайни. А Сергей Виталиевич Зубцов е най-свестният от служителите ми, той още едно време разработи схемата „Посрещане ППР“. Това, може да се каже, му е професионална гордост.