Грин знаеше, че името му означава „зелен“ на английски, но той усещаше цвета си другояче. Всичко на този свят е обагрено по един или друг начин, всички предмети, понятия, всички хора — той разпознаваше всякакви оттенъци още от дете, имаше тази способност. Например думата „земя“ беше с цвят на глина, думата „ябълка“ — светлорозова, ако ще иначе да са зелени и червени, „империя“ е с цвят бордо, бащата е тъмнолилав, майката е с малинов цвят. Дори буквите в азбуката имат различни багри: А е пурпурна, Б е лимонена, В е бледожълта. Грин не се интересуваше защо звученето и смисълът на предмет, явление или човек се оцветяват в съзнанието му по един или друг начин — просто приемаше това познание и то рядко го лъжеше — поне що се отнася до хората. Защото по скалата, изначално присъстваща в душата му, всеки цвят имаше свое скрито значение. Синият отговаряше на съмнение и несигурност, белият — на радост, червеният — на скръб, затова руското знаме му изглеждаше странно: тъга и радост, при това и двете съмнителни. Ако нов познат му биеше на синьо, Грин не че го гледаше с недоверие, но го възприемаше с повишено внимание. И още нещо — само хората от всичко съществуващо имаха способността с времето да променят цвета си в зависимост от собствените си постъпки, от околните, от възрастта.
Самият Грин навремето беше лазурен — мек, топъл, безформен. После, когато реши да се промени, лазурът намаля, изтласкан от строга и ясна пепелявост. С времето синевината се сви някъде вътре в него, вместо основна стана отсянка и Грин придоби светлосив цвят. Същинска дамаска стомана — твърд, студен и неръждаем.
Преобразяването му започна на шестнайсет години. Дотогава Грин беше обикновен гимназист — рисуваше акварелни пейзажи, рецитираше Некрасов и Лермонтов, влюбваше се. Всъщност още тогава се отличаваше от съучениците си дори само поради факта, че всички те бяха руснаци, а той не. Другите не го закачаха, не му викаха „чифут“, защото усещаха неговата съсредоточеност и скритата му сдържана сила, но бъдещият стоманен човек нямаше и не можеше да има приятели. Другите гимназисти бягаха от час, вдигаха шум в класната стая и преписваха от пищови, а Грин трябваше да се бори само за отлични оценки и да се държи съвсем примерно, защото иначе щяха да го изключат, а баща му нямаше да го понесе.
Вероятно лазурният юноша щеше да завърши благополучно, да следва и да стане лекар или може би художник, кой знае, но изведнъж генерал-губернаторът Чирков реши, че евреите в града са станали прекалено много и разпореди аптекари, зъболекари и търговци с ограничения за пребиваване в границите на заселването4 да се натирят обратно, откъдето са дошли. Баща му беше аптекар и семейството се озова в малък южен градец, който Гринберг старши беше напуснал преди години, за да се изучи и добие уважавана професия.
Грин по природа беше склонен да откликва на злобната, тъпа несправедливост с искрено недоумение, което преминаваше в остро физическо страдание и парещ гняв, за да избие в непреодолима жажда за ответно действие.
Злобната, тъпа несправедливост се ширеше навсякъде. Тя и по-рано го беше измъчвала, но момчето до някое време успяваше да се престори, че има и по-важни неща: да осъществи бащините си надежди, да се изучи на полезен занаят, да открие и развие у себе си онова, заради което беше дошъл на този свят. Но тогава злобната тъпота го връхлетя като огнедишащ, всепомитащ локомотив, срина го под насипа и Грин повече не можеше да се съпротивлява на природния инстинкт за противодействие.
Имаше цяла година на разположение. По идея се подготвяше за завършителните изпити и наистина много четеше — Гибън, Лок, Мил, Гизо5. Искаше да разбере защо хората взаимно се изтезават, кои са корените на несправедливостта и как тя може да бъде премахната. В книгите нямаше конкретни отговори, но ако се вглъбеше, можеше да ги прочете между редовете.
За да не затъне в блатото, да не изгние, обществото се нуждае от периодично разтръскване, което се нарича революция. Напредват нациите, които са минали през такава болезнена, но необходима операция, и колкото по-рано, толкова по-добре. Класата, която твърде дълго е останала на върха, става като мъртва вроговена кожа, порите на страната се запушват и от задушаващата атмосфера сред обществеността нараства безсмислието и произволът. Държавата се руши като неподдържана сграда и ако съсипията я е сринала безвъзвратно, няма никакъв смисъл да се крепи и кърпи разнебитената постройка. Тя трябва да се изгори и върху пепелището й да се изгради нов дом, здрав и светъл.
4
В Русия от 1791 до 1917 г. — предели на позволеното постоянно местожителство за евреи, обхваща 15 губернии в Полша, Литва, Белорусия, Бесарабия, Курландия (най-западната област на днешна Латвия), Украйна, Кавказ и Средна Азия. — Б.пр.
5
Първите трима — английски автори от XVII-XIX в. в областта на историята, философията, икономиката, последният — френски държавник и историк. — Б.пр.