В неделя сутринта в православното предградие оттатък реката удари камбаната. Кръчмарят Митрий Кузмич, специално изпратен в Белоцерковск, се върна с потвърждение, че слухът е верен: царят император е убит от чифути. Давайте да ги трепем тогава, никой няма да ни спре.
Тръгнаха на тумба по железопътния мост, който разделяше градчето на две части, православна и юдейска. Вървяха мирно-кротко, с хоругви и песнопения. Не сториха нищо на пресрещналите ги представители — равина, директора на еврейското школо и отговорника на тържището, — но и не ги изслушаха. Просто ги изместиха от пътя си и продължиха по тихите улички със затворени капаци на прозорците. Доста време само се надъхваха — трябваше им подтик, за да си отворят душите.
Същият кръчмар даде пример — с шут изкърти вратата на гостилничката, която беше отворена миналата година и му била съсипала алъш-вериша. От трясъка и грохота останалите се пробудиха, живнаха.
Всичко си мина по реда: подпалиха синагогата, оплячкосаха къщите, кому потрошиха ребрата, кому оскубаха сколуфите, а привечер, когато намериха скрити бъчви вино в избата на гостилницата, някои от юнаците посегнаха и на чифутските моми.
Прибраха се още по светло, помъкнали бохчите с придобитото и пияните. Преди да се разотидат, решиха утре да не пипват работа, че е грехота да се работи, когато такава мъка е налегнала народа, ами пак да прекосят реката.
Вечерта Грин се върна и не позна градеца. Потрошени врати, хвърчи пух и перушина, мирише на пожарище, от прозорците се носи женски вой и детски плач.
Родителите му се бяха спасили в мазето, но къщата не беше за гледане: погромаджиите повече бяха разпердушинили, отколкото отмъкнали, а най-злобно бяха попилели книгите — с какво усърдие само бяха накъсали всичките петстотин тома.
Болеше го да гледа баща си — бял като платно, ръцете му треперят. Той му разказа, че порутили аптеката още сутринта, защото в нея имало спирт. Но това не е най-страшното. На стария праведник Белкин му спукали черепа и той умрял, а на Геся, жената на обущаря, й отнесли половината лице с брадва, че не давала щерка си. Утре пак ще дойдат. Хората събрали деветстотин и петдесет рубли, занесли ги на полицейския началник, онзи взел парите, казал, че отива да докара войници, и наистина заминал, но до утре заран няма да се върне, та ще трябва да потърпят.
Грин слушаше, пребледнял от разочарование. За това ли го подготвяше съдбата? Не за ослепителната светкавица, която ще блесне изпод колелата на позлатената карета и ще потресе света, а за безсмислена смърт от сопите на пияна сган. В затънтен край и в името на жалки и безинтересни хора, с които няма нищо общо. Дори не разбира чудовищния им език, защото вкъщи винаги са говорили на руски. Странни и смешни са му обичаите им, а и той е чужд за всички тук, малоумният еврейски син, който не иска да живее по еврейски (и какво излезе от цялата работа, питам ви).
Но тъпотата и злобата на света изискваха ответно действие и Грин знаеше, че няма избор.
На сутринта в предградието пак удари камбаната и от площада към моста потегли голяма тълпа, още по-многолюдна от вчерашната. Днес не пееха. След виното от гостилницата и аптечния спирт повечето лица бяха махмурлийски, но делови. Доста граждани влачеха и бутаха ръчни колички. Отпред с икона крачеше най-главният, Митрий Кузмич, с червена рубашка и ново сетре от качествено сукно.
На моста навалицата се разпъна в сива лента. По реката в същата такава сива неспирна маса се носеха шуплести ледове.
В другия край на моста между релсите беше застанал висок чифутин без шапка, с вдигната яка на палтото и ръце в джобовете. Мрачният вятър рошеше черната му коса.
Когато първите го доближиха, той, без да продума, извади дясната си ръка. В нея държеше тежък револвер. Предните се опитаха да спрат, но задните не виждаха револвера и напираха, така че множеството продължи напред.
Тогава черният човек стреля над главите им. В звънкия утринен въздух изстрелът изкънтя, отекна, речното ехо го заповтаря: Бух! Бух! Бух!
Тълпата застина.
Черният човек остана безмълвен. Лицето му беше застинало неподвижно, цевта се спусна и зяпна право в очите на предните.
Дърводелецът Егорша, пакостлив и разюздан хаймана, бодро си заотваря път с лакти през навалицата. Вчера цял ден беше се валял пиян, пропусна погрома на чифутите и сега го изгаряше нетърпение.
— Я, я — ухили се той и засука ръкава на съдраната си дреха. — Как ще пушне бе, няма да посмее.
Револверът незабавно отговори на Егорша с гръм и дим.
Дърводелецът изохка, хвана се за простреляното рамо и приклекна, а черната цев бухна още четири пъти.
Грин свърши патроните в барабана и извади от левия си джоб бомба самоделка. Но не се наложи да я хвърли, защото стана чудо. Раненият в коляното Митрий Кузмич така страховито изврещя: „Вай, убиха ме, православни, убиха ме!“, че тълпата трепна, обърна назад, а после всички един през друг хукнаха обратно по моста.