Погледнеше ли Емеля, сърцето му се стопляше. Мислеше си: не седи народът със скръстени ръце. По-бодрите и по-съзнателните вече се пробуждат. Значи не са напразни жертвите, кръвта не се лее залудо — и своя, и чужда.
— Това е да спиш на пода, да поемаш от соковете на земята — усмихна се Рахмет и отметна от челото си артистичен кичур коса. — Грин, започнах тук да съчинявам поема за теб — и изрецитира:
Имам и друг вариант — Рахмет спря с жест прихналия си другар Пилето и продължи:
Екна гръмогласен смях и Грин си помисли: нещо май от Пушкин го е преиначил. Сигурно е смешно. Знаеше си, че не схваща смешното, но както и да е, това е без значение. И освен това мислено внесе поправка: не съм железен, стоманен съм.
Какво да се прави — този любител на остри усещания Рахмет не му беше по сърце, макар да признаваше, че е от голяма полза за делото. Грин го избра есента, когато му беше необходим помощник за една от чуждестранните акции — не можеше да ходи в Париж с Емеля.
Организира бягството му от затворническата кола, когато го караха от съда след произнасяне на присъдата. За уланския корнет Селезньов тогава писаха всички вестници. По време на армейския преглед младият офицер се застъпил за свой войник пред полковника и в отговор на грубиянските му псувни обявил дуел на командира, а когато онзи не приел, го застрелял пред целия полк.
Грин хареса тази красива случка. Особено това, че офицерчето не се беше поколебало да съсипе целия си живот заради един прост войник. В този факт се криеше многообещаваща дързост, а и му се стори, че е открил сродна душа — познатата неудържимост срещу тъпата подлост.
Обаче се оказа, че пружината на Николай Селезньов е съвсем друга. Отблизо усети у него тревожния цвят на метличина. „Много ме дърпат усещанията“ — често повтаряше Рахмет. Любопитството водеше в живота беглеца корнет — безсмислено и безполезно чувство, то го караше да опита и тази гозба, и онази, колкото по-люта и пикантна, толкова по-добре. Грин разбра: той беше застрелял командира не заради несправедливостта, а защото целият полк го е гледал със затаен дъх и е чакал да види какво ще стане. От любов към приключенията беше станал и революционер. Бягството и изстрелите му бяха харесали, конспиративното пътуване до Париж — още повече.
Грин нямаше вече никакви илюзии относно Рахметовите стимули. Името си беше избрал заради героя на Чернишевски7, но беше от съвсем друго тесто. Докато са му интересни терористичните акции, ще е с тях. Омръзнат ли му — ще изчезне, върви го търси.
Грин имаше тайна идея за Рахмет — как от безполезния човек да измъкне максимална полза за делото. Идеята му беше да го прати на важна акция, от която няма да се върне. Нека се хвърли като жива бомба под колелата на министерска или губернаторска каляска. Рахмет няма да се уплаши от самопожертване — такъв фокус животът още не му е сервирал. За случай, че акцията в Клин се беше провалила, Рахмет имаше задача да взриви Храпов довечера на Ярославската гара, преди влакът му да потегли към Сибир. Е, Храпов вече го няма, но ще има други, монархията разполага с много псета. Трябва само да дебне момента, когато в очите на Рахмет започне да се появява скука.
Само поради тази тайна идея Грин го остави в групата след декемврийската история с Шверубович.
Партията издаде заповед да се очисти предателят, който издаде и прати на бесилото рижките другари. Грин мразеше подобни поръчения и затова не възрази, когато Рахмет си предложи услугите.
Вместо просто да застреля Шверубович, Рахмет прояви фантазия: плисна му сярна киселина в лицето. Каза, че било за обица на ухото за други провокатори, но вероятно просто е искал да види как на жив човек му изтичат очите и му окапват устните и носът. Оттогава Грин изпитваше отвращение към Рахмет, но в името на делото го търпеше.
— Трябва да си лягаме — тихо каза той. — Знам, че е само десет. Но ще спим. Сутринта ставаме рано. Ще сменяме квартирата.