Кой знае защо, момчето изобщо не му тежеше, дори напротив. Може би защото от много време за първи път трябваше да мисли не за цялото човечество, а само за един човек. Дори не човек още, а юноша.
След един сериозен и обстоен разговор Грин обеща на Червенушката, че щом порасне, ще го вземе да работят заедно, каквито и да са заниманията му тогава. По него време още нямаше и помен от Бойна група, иначе не би му се клел.
После се прибра в родината, задейства се, често си спомняше за малкия, но за обещанието си, естествено, съвсем беше забравил. А преди два месеца в конспиративната квартира в Питер му доведоха Червенушката: запознайте се, другарю Грин, младо попълнение от емиграцията. Момчето го гледаше с влюбени очи и веднага заговори за обещанието. Какво да прави, Грин не умееше да се отмята от дадена дума.
Засега бдеше над момчето, държеше го настрана от операциите, но това не можеше да продължи вечно. В края на краищата Червенушката вече е голям, почти на осемнайсет. На толкова беше и Грин на моста.
Още не, каза си той миналата нощ, когато подготвяха акцията. Следващият път. И нареди на Червенушката да замине за Москва — уж да провери явките.
Цветът му е нежен, прасковен. Не е за боец. Макар да се случва тъкмо такива да стават герои. Трябва да му се направи бойно кръщение, но нека все пак да не започва с екзекуция на изменника.
— Никой никъде няма да ходи. Всички си лягате. Аз пръв ще съм охрана. След два часа е Рахмет. Ще те събудя.
— Еех — подсмихна се бившият корнет. — Всичко ти е наред, Грин, ама си много скучен. Не си за терорист, а за счетоводител в банка. — Но избягна да спори, знаеше, че е безсмислено.
Хвърлиха жребий. На Рахмет се падна да спи на леглото, Емеля — на дивана, Червенушката — на сгънато одеяло.
Още петнайсетина минути откъм спалнята се чуваха гласове и смях, после настъпи тишина. Тогава от кабинета си надникна хазаинът, в полумрака проблесна златното му пенсне, той неуверено смотолеви:
— Добър вечер.
Грин кимна, но доцентът не бързаше да се прибере обратно.
Така че Грин трябваше да прояви учтивост. Все пак създават неудобства на човека, а и риск. За укриване на терористи пращат в каторга. Любезно рече:
— Знам, че ви притесняваме, Семьон Лвович. Още малко търпение — утре се махаме.
Аронзон се колебаеше, сякаш не се престрашаваше да си отвори устата, и Грин се досети, че човекът иска да поприказват. Ясна работа — интелигент. Малко да го поощриш — и до сутринта няма да млъкне.
Никакви такива. Първо, няма нужда да влиза в събеседвания с непроверено лице, второ — има си сериозна тема за обмисляне.
— Преча ви — изправи се Грин. — Ще ида в кухнята.
Седна на стола до нишата, закрита с перде (вече беше проверил — слугинска стаичка). Взе да си мисли за ТГ. Може би за хиляден път през последните месеци.
Всичко започна през септември, няколко дни след като се самовзриви Самура — хвърли бомба по Храпов, когато онзи излизаше от черква, но самодейката уцели бордюра и експлозията уби самия него.
Тогава дойде първото писмо.
Не дойде, а се появи. На масата в жилището, което тогава обитаваше Бойната група и където малцина имаха достъп.
Не бяха и група, само така се наричаха, защото след смъртта на Самура от терористите беше останал само Грин, като не се броят помощниците и свръзките.
Бойната група се образува така. Когато Грин се върна нелегално в Русия, дълго време опипва почвата, за да види как ще е най-полезен — къде от драснатата клечка ще лумне по-унищожителен пожар. Разнасяше листовки, помагаше да се направи нелегална печатница, включи се в охраната на партиен конгрес. Всичко това беше необходимо, но той не бе станал стоманен човек, за да извършва работа, с която би се справил всеки.
Целта постепенно се избистри. Все същата — терор. След разгрома на „Народна воля“ бойната революционна дейност почти секна. Полицията вече не беше като през седемдесетте. Навсякъде бъкаше от шпиони и провокатори. За цялото изминало десетилетие — няколко улични терористични акции и десетина провала. Срамота!
Революциите са невъзможни без борба срещу тиранията — това е аксиома. С листовки и просветителски кръжоци не може да се събори царизмът. Терорът беше необходим като въздуха, като глътка вода в пустинята.