Рахмет, човекът метличина, беше изчезнал. Или да търси приключения, или просто беше избягал.
Глава трета
— Д-докога ще ни оглеждат? — с лека досада попита Ераст Петрович и се озърна към Бурляев.
Откакто статският съветник и подполковникът (вече в цивилно облекло вместо синия мундир) бяха влезли през портичката в двора на скромната арбатска къща и звъннаха с камбанката, бяха минали вече поне пет минути. Отначало пердето на прозорец от надстройката помръдна многообещаващо, след което обаче не последва нищо.
— Нали ви казах — полугласно отвърна началникът на Тайната полиция. — Опасна е. Ако не съм аз, изобщо няма да отвори на непознат човек — вирна глава и извика за пореден път: — Диана, аз съм, отворете! С мен е господинът, за когото ви телефонирах!
Никакъв отговор.
Фандорин вече знаеше, че тази къща, наета чрез подставено лице, е конспиративният дом на Тайната полиция, предоставен изцяло за нуждите на ценната „сътрудничка“. Всички срещи с нея се провеждат тук, и то непременно с предварителна уговорка — за целта специално й е инсталиран телефонен апарат.
— Госпожо! — извиси глас и Ераст Петрович. — Ще измръзнем т-тук! Това е просто нелюбезно! Искате да ме разгледате по-добре ли? Защо не кажете? — той си свали цилиндъра, обърна нагоре лице, извъртя се в ляв, после десен профил и — о, чудо — горното малко прозорче се отвори, подадоха се тънки бели пръстчета и право в краката на посетителите падна меден ключ.
— Уф! — с облекчение изпъшка подполковникът и се наведе. — Чакайте аз… Тази ключалка е по-особена…
Свалиха си палтата в празния вестибюл. Пьотър Иванович, кой знае защо развълнуван, се среса пред огледалото и пръв се заизкачва по скърцащата стълба.
Горе имаше коридорче с две врати. Подполковникът леко чукна на лявата и влезе, без да чака покана.
Странно, но в стаята беше почти пълен мрак. Ераст Петрович усети аромат на мускус, огледа се и видя, че пердето е пуснато и няма никакво осветление. Това май беше кабинет. Във всеки случай до стената се очертаваше малко дамско бюро, а в ъгъла сивееше писалище. Отначало статският съветник дори не забеляза, че до прозореца е застинала стройна женска фигура с непропорционално голяма глава. Направи две крачки напред и разбра, че стопанката е с шапка и воал.
— Заповядайте, седнете, господа — покани ги жената с приглушен свистящ шепот и изящно посочи фотьойлите. — Здравейте, Пьотър Иванович. Толкова ли беше належащо? Кой е спътникът ви?
— Господин Фандорин, чиновник за специални поръчения към княз Владимир Андреевич — сниши глас и Бурляев. — Разследва убийството на генерал-адютант Храпов. Научихте ли?
Диана кимна, изчака гостите да се настанят и седна на дивана отсреща.
— Откъде? Още не пише по в-вестниците. — Думите бяха произнесени с най-обикновен глас, но в сравнение с досегашния шепот прозвучаха много високо.
— Носят се слухове — насмешливо промълви „сътрудничката“. — Ние, революционерите, си имаме наш телеграф.
— А по-точно? Все п-пак откъде? — не откликна на закачливия й тон статският съветник.
— Диана, това е твърде важно — изгъгна Бурляев, сякаш да позаглади донякъде резкия въпрос. — Нямате представа доколко…
— Защо, имам представа — жената се облегна назад. — Заради Храпов всички вие, господа, може да изхвърчите от топлите си местенца. Нали, Ераст Петрович?
Фандорин си помисли, че ниският й, приглушен глас несъмнено създава чувствен ефект. Както и мускусният аромат, и вялите грациозни движения на тясната китка, която си играеше с обицата на ухото й. Стана му ясно защо в жандармерийското и Тайната полиция кипят такива страсти заради тази Месалина.
— Откъде ми знаете името? — леко се наклони напред Ераст Петрович. — Някой говорил ли ви е за мен?
Диана май се усмихна — шепотът й стана по-сладникав:
— Нееднократно. От вас, господин Фандорин, са заинтригувани мнозина в Москва. Вие сте интересна персона.
— А напоследък някой да ви е говорил за господин статския съветник? — намеси се Бурляев. — Вчера например? Някой да е идвал?
Ераст Петрович хвърли недоволен поглед към неканения си помагач, а Диана се разсмя беззвучно:
— Тук идват мнозина, Пиер. Дали ми е говорил някой за мосю Фандорин? Хич не си спомням…
Няма да каже, разбра Ераст Петрович и мислено си отбеляза това „Пиер“. Само си губят времето.
В гласа му звъннаха метални нотки:
— Не отговорихте на първия ми въпрос. От кого именно разбрахте, че г-генерал Храпов е убит?
Диана рязко стана, шепотът й от обайващ стана рязък като съскане на озлобена змия: