Чиновникът не отговори. Шейната свърна към „Скарятински“, влезе малко по-навътре в пресечката и спря.
— Колко души са ония хубавци там? — попита Бурляев.
— Без Ларионов и готвачката са осем субекта — уютно наблягайки на „о“-тата, заобяснява Милников, пухкав господин на около четирийсет и пет години с руса брадичка и дълга коса, подстригана на венец. — В шест, когато започнахме да отцепваме квартала, аз, Пьотър Иванович, ще знаете, изпратих един от моите все едно с препоръчано писмо. Готвачката му прошепнала, че са дошли трима. После се явиха още петима. Всички са стари наши познайници и вече имаме списъчето. Шест лица от мъжки пол, две — от женски. Моят човек е казал на готвачката да си седи в стайчето и да не мърда. От съседния покрив погледнах какво става — веселят се нихилистите, пият вино, вече пеят. Революционна сирница — и Милников се изхили, за да е ясно, че последните му думи са шега. — Смятам, Пьотър Иванович, че е време да ги арестуваме. Инак ще вземат да се натаралянкат, ще се нахъсат и може дори да окажат съпротива на пияна глава. Или някое по-ранно пиле може да тръгне да си ходи, тогава ще се наложи да си разпокъсаме хората. Щото ще трябва тихичко, безшумно да го задържим на по-голямшко разстояние оттук, че да не подплашим другите.
— Не ви ли е малък наличният състав, Евстратий Павлович? Все пак са осем души — заколеба се подполковникът. — Казах ви, че ще е добре да се вземат и стражари от участъка, да се направи трето отцепление по дворове и кръстовища.
— Няма смисъл, Пьотър Иванович — безгрижно измърка Милников. — Моите вълкодави са обучени, а ония, с извинение, са си дребни рибки, попови лъжички — госпойци и студенция.
Бурляев си разтърка носа с ръкавицата (привечер сви студ):
— Нищо, щом рибките вече знаят за Храпов, значи някоя от тях е свързана с едрите рибоци. Е, на добър час, Евстратий Павлович, действайте.
Шейната пак потегли по „Поварска“, но сега лъжекочияшът беше окачил отпред фенер и по този сигнал второто отцепление се събра по-наблизо. Точно в осем и трийсет Милников изсвири с четири пръста и тоз миг седем агенти нахълтаха в къщата.
Веднага след тях влезе висшето началство: Бурляев, Милников и Фандорин. Останалите се разтеглиха във верига и заеха позиции под прозорците.
В антрето Ераст Петрович погледна иззад рамото на подполковника и видя обширен хол, насядали край масата млади хора и госпожица до пианото.
— Не мърдай, че ще ти пръсна черепа! — със стряскащ глас, съвсем различен от досегашния, изрева Милников и с ръкохватката на револвера тресна в челото един студент, понечил да скочи от стола. Онзи моментално пребледня и си седна, от сцепената му вежда рукна алена струйка. Останалите участници във вечеринката като омагьосани се втренчиха в кръвта, никой не гъкна. Агентите мигом заобиколиха масата с оръжия в ръка.
— Две-четири-шест-осем — бързо преброи главите на насядалите Милников. — Еремеев, Зиков, по стаите, веднага! Трябва да има още един! — и кресна подире им: — Да не забравите и нужника!
— Ама какво е това, моля ви се — възкликна един очилат с козя брадичка, седнал начело на масата, очевидно домакинът, и гласът му трепна. — Имам празненство. Аз съм Ларионов, инженер в Трьохгорния циментен завод! Какъв е този произвол! — той удари с юмрук по масата и се надигна, но агентът зад него с желязна хватка му приклещи гърлото и виковете на Ларионов преминаха в гъргорене.
Милников строго заяви:
— Ще ти дам аз празненство. А е мръднал още някой, а съм го прострелял без много приказки. Имам заповед при оказване на съпротива да стрелям без предупреждение. Сядай долу! — гракна той на прежълтелия от болка и ужас инженер и онзи се пльосна на стола.
Еремеев и Зиков вкараха от коридора прегънат одве човек с извити назад ръце и го тикнаха на свободния стол.
Бурляев се окашля и пристъпи напред. Явно му беше дошъл редът.
— Хм, господин колежки асесор, попрекалихте. Толкова ли не преценявате? Май са ни заблудили. Тук са се събрали не бомбаджии, а съвсем прилични люде. Освен това — той сниши глас, но се чуваше всяка негова дума — ви помолих да се държите по-деликатно при задържането. Защо да се удря с револвер, защо да се извиват ръце? Не са хубави тия работи.
Евстратий Павлович недоволно се намръщи, изгъргори полугласно:
— Ваша воля, господин подполковник, но аз с тая пасмина бих си поговорил по нашему. Вие само ще объркате нещата с тоя ваш либерализъм. Оставете ми ги само за половин час — ще си изпеят всичко, Бога ми!