— Взимайте Литвинова и да вървим — нареди той на агентите, а на насядалите показа юмрук. — Ще ми паднете, говеда! Знам ви всички до един!
— И госпожа Литвинова ще трябва да освободите — меко каза Ераст Петрович.
— Че тя стреля по мен! — рязко се извъртя подполковникът и впери недоумяващ поглед в чиновника за специални поръчения. — Аз съм длъжностно лице! Изпълнявам служебните си задължения!
— Не е стреляла по вас. Това първо. И не е задължена да знае, че сте длъжностно лице — нито се представихте, нито сте с униформа. Това второ. За служебните задължения също е по-добре да не споменавате. Дори не съобщихте за арест. Това трето. Разбихте вратите, нахълтахте с викове и с оръжие в ръка. На мястото на тия господа щях да си помисля, че сте грабители, и ако имах оръжие, пръв щях да стрелям без много приказки. Не бихте ли сбъркали господин Бурляев с б-бандит? — попита той госпожицата, която го гледаше някак изпитателно.
— А не е ли бандит? — веднага откликна Есфир Литвинова с израз на безкрайно учудване. — Ама кои сте всички вие? От Тайната полиция ли сте? Защо не казвате?
— Това няма да ви се размине, господин Фандорин — зловещо рече Бурляев. — Ще видим ние чие ведомство е по-силно. Да вървим, мамка ви!
Последните думи се отнасяха за агентите, които прибраха оръжието и дисциплинирано се заизнизваха.
Последен вървеше Милников. На вратата той се обърна, с усмивка разклати показалец към младежите, учтиво кимна на статския съветник и изчезна.
Около половин минута в хола цареше пълна тишина, само стенният часовник тиктакаше. После студентът със сцепената вежда скочи изведнъж и се втурна към изхода. Останалите го последваха също тъй устремно и без да се сбогуват.
След още половин минута в хола останаха трима: Фандорин, Ларионов и сприхавата госпожица.
Банкерската щерка дръзко се взираше в Ераст Петрович с живите си очи. Пълните й устни, някак дори неуместни на слабото личице, се кривнаха в язвителна усмивка.
— Това някакво ново изпълнение ли е? — поинтересува се мадмоазел Литвинова и с престорено възхищение поклати късо подстриганата си глава. — Изобретателно. И виртуозно изиграно, направо театър „Корш“10. Какво следва оттук нататък в пиесата ви? Благодарната девойка се хвърля на гърдите на прекрасния спасител и наквасила със сълзи колосаната му риза, се кълне във вечна преданост, така ли? А после пише доноси срещу другарите си?
Ераст Петрович си помисли: странно, но късата прическа никак не я загрозява, напротив, много пасва на момчешкото й лице.
— Наистина ли щяхте да стреляте? — попита той. — Наивно. С тази джунджурийка (посочи с бастунчето си падналия на пода револвер) все едно не можехте да убиете Бурляев, но вас самата със сигурност щяха да ви разкъсат на място. И не само…
— Не ме е страх! — прекъсна го експанзивната девойка. — Да ме разкъсат! Скотщината и произволът не бива да остават ненаказани!
— И не само това — продължи чиновникът, без да обърне внимание на репликата й, — щяхте да погубите приятелите си. Вашата вечеринка щеше да се засвидетелства като терористично сборище и всички те щяха да отидат в каторга.
Мадмоазел Литвинова се смути, но само за миг, не повече.
— Какъв хуманист, моля ви се! — възкликна тя. — Но аз не вярвам в жандармерийски Атосовци. Такива като вас, любезни, префинени, са още по-ужасни от откровените кръвопийци като онази накървена мутра. Сто пъти по-опасни! Наясно ли сте поне, господин красавецо, че всички ви чака възмездие? — госпожицата войнствено пристъпи напред и Ераст Петрович се принуди да отстъпи — пръстчето с остро ноктенце заплашително цепеше въздуха току пред носа му. — Палачи! Потисници! Не можете да се скриете от народната мъст зад щиковете на телохранителите си!
— Не се и крия — обиди се статският съветник. — Не разполагам с никакви телохранители, а пък координатите ми ги има във всички адресни книги. Можете да п-проверите! Ераст Петрович Фандорин, чиновник за специални поръчения към генерал-губернатора.
— Ааа, това бил Фандорин! — девойката буйно се врътна към Ларионов, сякаш го подканяше да удостовери поразителното откритие. — Харун ал Рашид! Или робът на лампата!
— Каква лампа? — учуди се Ераст Петрович.
— Ами как, всесилният джин, дето пази стария султан Долгорукой. Разбрахте ли сега, Иван Игнатиевич, защо заплаши копоите с губернатора — пак се извърна към инженера. — Аз пък се чудя какъв е тоя началник, дето с Тайната полиция излиза на глава. Не знаех, господин джин, че ви блазнят и политически разследвания — тя го доунищожи с последен, вече абсолютно изпепеляващ поглед, кимна за сбогом на домакина и величествено се запъти да си ходи.
10