— Добре, господин статски съветник. Веднага ще доложа.
След минута чиновникът бе допуснат в царството на меките килими, синята светлина и махагона. Той влезе и мълчаливо кимна.
— Здравейте, господин Фандорин — добродушно изръмжа генералът, които вече беше облякъл военен сюртук вместо кадифения жакет. — Ераст Петрович, нали така?
— Т-тъй вярно, ваше високопревъзходителство.
— Решили сте да поемете подопечния си още оттук? Похвално усърдие, макар да смятам, че подобна суетня е съвсем излишна. Първо, отпътувах секретно от Петербург, второ, изобщо не ме стряскат господа революционерите, и трето, всичко си е Божа работа. Щом Господ досега е опазил Храпов, значи старият воин засега Му е нужен — и генералът, тоест именно въпросният Храпов, се прекръсти набожно.
— Имам свръх спешно и абсолютно к-конфиденциално съобщение з-за ваше високопревъзходителство — безизразно произнесе статският съветник и погледна адютанта. — Извинете, п-подполковник, но така съм инструктиран.
— Излез, Миша — дружелюбно нареди сибирският генерал-губернатор, наречен в чуждестранния вестник палач и сатрап. — Стана ли самоварът? Като приключим деловата част, ще те повикам да пием чай — и щом вратата се затвори зад гърба на адютанта, попита: — Какви са тези ваши тайни? Телеграма от императора ли? Я да видим.
Чиновникът се доближи плътно до седналия, пъхна ръка в джоба на кастореното сако, но в този момент зърна забранения вестник с материала, отбелязан с червен молив. Генералът пресрещна погледа му и се навъси.
— Господа нихилистите с Храпов лягат и стават. „Палач“ от световна величина! И вие, Ераст Петрович, сигурно сте чували какви ли не глупости за мен. Не вярвайте, злите езици лъжат, обръщат всичко наопаки! Не са я пребили от бой в мое присъствие озверели тъмничари, това е клевета! — очевидно злополучната история с обесилата се Иванцова здравата беше вгорчила живота на негово високопревъзходителство и още не му даваше мира. — Аз съм честен боец, имам два „Георгия“ — за Севастопол и за второто настъпление в Плевен! — разпали се той. — Исках да предпазя това момиче, тази глупачка от каторга! Е, обърнах се към нея на „ти“, голяма работа. То си беше по бащински. Имам внучка на нейните години! А тя на мен, стария човек, генерал-адютанта, ми удари шамар — пред охраната, пред затворниците! За такова нещо мръсната твар трябваше да отнесе по закон десет години каторга! Обаче аз наредих само да й теглят един пердах и да не се раздухват нещата. И не са я пребили от бой, както писаха после по вестниците, а само десетина удара, и то леки. При това не тъмничари, а надзирателката. Отде да знам, че тая малоумна Иванцова ще се самоубие? Да речеш, че е някоя аристократка — не, най-обикновена гражданка, ама колко сме деликатни, моля ви се! — генералът сърдито махна с ръка. — Сега на мен ми се пише. После друга една, същата такава патка, стреля по мен. Писах на негово величество да не я бесят, но императорът остана непреклонен. Собственоръчно отбеляза на прошението: „Който вдига меч срещу верните ми слуги, нему никаква пощада.“ — Храпов трогнато премигна, в очите му блеснаха старчески сълзи. — Подгониха ме като звяр. Аз просто исках да се оправят нещата… Не разбирам, да пукна, не разбирам!
Генерал-губернаторът съкрушено разпери ръце, а брюнетът с побелелите слепоочия внезапно му заяви без никакво заекване:
— Как ще разбирате какво е чест и достойнство. Нищо, и да не разберете, ще е урок за другите псета.
Иван Фьодорович отвори уста и понечи да се надигне от фотьойла, но странният чиновник вече беше измъкнал ръката си изпод сакото и в ръката му нямаше никаква телеграма, а къс кинжал. Острието се заби право в сърцето на генерала. Веждите му се изопнаха нагоре, устата му зина, но той не произнесе нито звук. Пръстите му се вкопчиха в ръката на статския съветник и диамантът отново блесна. А после главата на Храпов безжизнено се отметна назад и по брадичката му се стече струйка алена кръв.
Убиецът с погнуса отвори пръстите на мъртвеца от китката си, с нервно движение отлепи мустачките, тръкна бялото на слепоочията си и те станаха черни като цялата му коса.
Погледна към затворената врата и решително се насочи към заснежения прозорец откъм коловозите. Дръпна го, но рамката беше замръзнала и не поддаде. Това обаче не смути ни най-малко необикновения статски съветник. Той хвана скобата с две ръце и я натисна с всичка сила. На челото му се издуха жили, зъбите му скръцнаха и — о, чудо! — рамката изскриптя и се плъзна надолу. Право в лицето го блъсна снежен прах, завеските радостно се развяха. С едно ловко движение убиецът се прехвърли навън и се стопи в сивкавия полумрак.