По обед Грин изпрати две телеграми.
Поръчката приета. Изпълнение в най-кратък срок.
Адресира я до поискване в Питер.
Втората — до Жули:
В Москва има работа за Попчето. Договорът като през декември. Сам избира мястото. Чакам го гарата утре влака девет.
Иглата пак подмина поздрава. Явно и тя като Грин смяташе за излишни условностите.
— Рахмет се е появил. Оставил е бележка в „пощенската кутия“. Ето я.
Грин отвори листчето, прочете го.
Търся свои. От шест до девет ще съм в чайна „Суздал“ на „Маросейка“.
— Мястото е удобно — каза Иглата. — Там се събират студенти. Веднага си личат чуждите, затова копоите не припарват. Нарочно така го е измислил, за да можем да проверим няма ли „опашка“.
— А при „пощенската кутия“? Нямаше ли?
Тя сърдито сви редките си вежди:
— Много сте високомерен. Като сте от БГ, това не ви дава никакво право да мислите всички други за идиоти. Проверих, естествено. Никога не ходя до „пощенската кутия“, ако не съм се уверила че наоколо е чисто. Ще се срещнете ли с Рахмет?
Грин си замълча, защото още не беше решил.
— А квартира?
— Има. Дори с телефон. На адвоката Зимин. Той самият в момента е на процес във Варшава, синът му е от нашия боен отряд — Арсений Зимин. Сигурен другар.
— Добре. Колко души?
Иглата се ядоса.
— Защо винаги така странно говорите? Думите ви падат като топузи. На интересен ли се правите? Какво значи „колко души“? Какви? Къде?
Той знаеше, че не говори като хората, но така се получаваше. Наум изреченията му бяха смислени и ясни, съвсем разбираеми. Но когато ги изговаряше, от само себе си отпадаше всичко излишно и оставаше само основното. Понякога очевидно отпадаше повече от необходимото.
— В отряда — допълни търпеливо.
— Тези, за които мога да гарантирам, са шестима. Първо — Арсений — той е студент в университета. Второ — Гвоздея, леяр в…
— Това после — прекъсна я Грин. — Ще ми разкажете и ще ми ги покажете. Има ли задна врата? Накъде излиза?
Тя смръщи чело да го разбере.
— В „Суздал“ ли? Да, има. През дворовете се стига до Хитровка.
— Ще отида сам. Ще реша на място. В салона да има двама от вашите. По-добре трима. По-яки. Ако излезем с Рахмет на „Маросейка“, всичко е наред. Ако съм сам през задната врата, това е сигнал. Да го убият. Ще могат ли? Той е обигран. Ако не, аз.
Иглата веднага каза:
— Не-не. Ще се справят. Случвало им се е. Веднъж един копой и веднъж провокатор. Ще им обясня. Може ли?
— Непременно. Да знаят. После сме заедно на екс.
— Ще правите екс? — светна тя. — Наистина ли? Вие сте невероятен все пак… Аз… гордея се, че ви помагам. Не се тревожете. Ще свърша всичко както трябва.
Чутото беше неочаквано за него и затова много приятно. Грин се почуди какво да й каже, за да е също толкова приятно, и го измисли.
— Не се тревожа. Никак.
Влезе в чайната в девет без пет, за да остави на Рахмет време да се притесни и да осъзнае положението си.
Заведението се оказа доста семпло, но чисто: нисък салон със сводове, маси с обикновени ленени покривки, на тезгяха — самовари и шарени табли с купища курабийки, ябълки и гевречета.
Младежите — повечето със студентски куртки — пиеха чай, пушеха, четяха вестници. Насядалите в компания спореха, смееха се, някои даже се опитваха да пеят. При това Грин не забеляза бутилки по масите.
Рахмет беше седнал на единична маса до прозореца и четеше „Новое слово“. Едва погледна към Грин и прелисти страницата.
Грин не забеляза нищо съмнително нито в чайната, нито навън. Ето задния изход — вляво от тезгяха. В ъгъла до големия чайник седят две мълчаливи момчета. Според описанието — Марат и Гвоздея от бойния отряд. Гвоздея — висок, кокалест, с права коса до раменете. Другият — широкоплещест, чипонос, с очила.
Грин бавно отиде до прозореца, седна срещу Рахмет. Не проговори. Рахмет да каже каквото има за казване.
— Здравей — тихо рече онзи, отмести вестника и вдигна към Грин ясните си сини очи. — Благодаря ти, че дойде…
Странно произнасяше думите: „злавей, влагодаря“. А, няма му ги предните зъби, забеляза Грин. Кръгове под очите, шията му одрана, но погледът му е все същият — дързък и без помен от вина.
Обаче каза:
— Виновен съм наистина. Не те послушах. Но си платих и надплатих… Тъкмо си мислех вече, че никой няма да дойде. Виж какво, Грин, изслушай ме, после ще решиш. Става ли?
Всичко това беше излишно. Грин чакаше.
— Ами значи… — Рахмет със смутена усмивка отметна коса, доста пооредяла от вчера, и пристъпи. — Просто мислех — изчезвам за около час, пречуквам подлеца и безшумно се връщам. Лягам си и хъркам. Ти идваш да ме будиш, аз премигам, прозявам се — все едно съм спал като пън. А на другия ден, като се разбере, че с Ларионов е свършено, ти признавам. И става страхотно… На ти страхотно.