Кабинетът мигом се преобрази: вятърът, задъхан от щастие, подгони по килима важните книжа, заигра се с ресните на покривката, разроши прошарената коса на генерала.
Синият абажур поривисто се люшна, петното светлина зашари по гърдите на убития и тогава се видя, че на костената дръжка на мощно забития кинжал са изографисани две букви: БГ.
Глава първа
Денят тръгна накриво още от сутринта. Ераст Петрович Фандорин се вдигна рано-рано, защото в осем и половина трябваше да е на Николаевската гара. Заедно с японеца камердинер направи обичайната си обстойна гимнастика, пи зелен чай и вече се бръснеше, зает същевременно с дихателните упражнения, когато звънна телефонът. Оказа се, че статският съветник напразно се е вдигнал толкова рано: експресният влак от Санкт Петербург щял да дойде с двучасово закъснение заради снежните преспи по железопътната линия.
Ераст Петрович още от вчера беше дал всички необходими разпореждания, свързани с осигуряване безопасността на столичния гост, така че отначало дори се почуди с какво да запълни неочаквано освободилото се време. Хрумна му да отиде по-рано на гарата, но се отказа. Защо да изнервя подчинените? Със сигурност полковник Сверчински, изпълняващ длъжността началник на Губернското жандармерийско управление, стриктно е изпълнил получените указания: първи коловоз, където ще спре експресът, е отцепен от цивилни агенти, точно до перона чака блиндирана карета и конвоят е подбран изключително прецизно. Достатъчно ще е да пристигне на гарата петнайсетина минути по-рано — и то защото така е редно, а не да търси пропуски.
Поръчението, възложено от негово сиятелство княз Владимир Андреевич, е отговорно, но не и трудно. Да посрещнат важната персона, да съпроводят госта за закуска с княза, после — до щателно охраняваната резиденция на Воробьовие гори за почивка, а вечерта да качат новоназначения сибирски генерал-губернатор на челябинския влак, който вече ще е с прикачен министерски вагон. И толкова.
Единственият труден въпрос, който го гнетеше още от вчера, беше следният: да подаде ли ръка на генерал-адютант Храпов, опетнил името си с гнусна или поне безкрайно глупава постъпка?
От гледна точка на службата и кариерата, естествено, би трябвало да пренебрегне емоциите, още повече, че сведущи люде предвиждаха скорошно завръщане на жандармерийския командир сред държавната върхушка. Но Фандорин по съвсем друга причина реши да не отбегне ръкостискането — гостенинът си е гостенин и не е редно да бъде унижаван. Достатъчно ще е да възприеме спрямо него студен и подчертано официален тон.
Съвсем правилно и дори безспорно решение, но, дето се вика, никак не му беше по сърце. Дали пък не беше продиктувано все пак от службогонски интерес?
Така че внезапната отсрочка изобщо не го разочарова — печелеше допълнително време да реши сложната си морална дилема.
Фандорин нареди на камердинера Маса да направи силно кафе, настани се в креслото и взе отново да претегля всички „за“ и „против“, свивайки и отпускайки механично дясната си ръка.
Но не успя да потъне в дълги размишления, защото отново се позвъни, този път на вратата. От антрето се чуха гласове — първо тихи, после все по-силни. Някой напираше да влезе в кабинета, Маса не го пускаше, от гърлото му се изтръгваха свистящо-съскащи звуци, указващи войнствения дух и непреклонната съпротива на бившия японски поданик.
— Маса, кой е? — викна Ераст Петрович и излезе от кабинета в гостната.
Там завари нечакани гости: жандармерийския подполковник Бурляев, началник на Московската тайна полиция, и с него двама господа с карирани пардесюта, на вид типични копои. Маса, разперил ръце им преграждаше пътя и явно вече възнамеряваше да премине от думи към действия.
— Пардон, господин Фандорин — смутено изгъгна Бурляев, свали шапка и прекара пръсти през късо подстриганата си коса с цвят на шарена сол. — Изглежда, е някакво недоразумение, но имам телеграма от полицейския департамент — той размаха листа. — Съобщават ми, че е убит генерал-адютант Храпов, че… ъъ… вие сте го убили и че трябва незабавно да ви арестувам. Съвсем са откачили, но заповедта си е заповед… Умирете японеца, моля ви, че съм чувал за страховитите му ритници.
В първия момент Ераст Петрович изпита абсурдно облекчение, че проблемът с ръкостискането отпада от само себе си, и едва след туй осъзна целия кошмарен смисъл на чутото.
Подозрението бе снето от Фандорин едва следа като пристигна закъснелият експрес. Още преди да спре влакът, от министерския вагон скочи светлокосият жандармерийски щабротмистър и с бесни ругатни се втурна към арестувания статски съветник, заобиколен от копои. Но отдалече забави крачка, после спря, белезникавите му мигли припърхаха, юмрукът му удари бедрото.