— Не е той! Прилича, но не е! Дори не прилича. Само мустачките и побелелите слепоочия, нищо повече! — слиса се офицерът. — Кого сте довели? Къде е Фандорин?
— Уверявам ви, г-господин Фон Зейдлиц, че аз съм Фандорин — с пресилена кротост, все едно обясняваше на душевноболен, каза статският съветник и се обърна към Бурляев, който се беше изчервил мъчително. — Пьотър Иванович, кажете на хората си, че няма нужда повече да ме държат. Щабротмистър, къде са подполковник Модзалевски и охраната? Трябва да ги разпитам и да запиша показанията им.
— Да ги разпитате? Да запишете показания?! — с пресипнал глас извика Зейдлиц и издигна към небето свити юмруци. — Какви показания, по дяволите! Не разбирате ли? Той е убит, убит е! Край, Господи, край на всичко! Спешно трябва да се вдигне на крак жандармерия, полиция! Ако не открия този шут, този мерзавец, този… — той се задави и спазматично хлъцна. — Но аз ще го открия, непременно ще го открия! Ще залича това петно! Ще обърна земята, небето! Иначе ми остава само да се застрелям!
— Добре — все тъй кротко додаде Ераст Петрович. — Ще разпитам щабротмистъра по-късно, като дойде на себе си. А сега ще започнем с останалите. Да ни освободят кабинета на началник-гарата. Ще помоля господата Сверчински и Бурляев да присъстват на дознанието. После ще докладвам на негово сиятелство.
— Ваше високородие, ами покойникът? — плахо попита началникът на влака, почтително застинал на разстояние. — Толкова високопоставена особа… Какво ще го правим?
— Как какво? — учуди се статският съветник. — Всеки момент ще дойде труповозката и ще го откарат в моргата за аутопсия.
— … след което адютант Модзалевски, който пръв се съвзел, изтичал до гара Клин-пътническа и пратил шифрована телеграма в Департамента на п-полицията — приключи подробния си рапорт Фандорин. — Цилиндърът, мушамата и кинжалът са пратени за изследване в лабораторията. Храпов е в моргата. На Зейдлиц му сложиха успокоителна инжекция.
В кабинета настъпи тишина, само часовникът тиктакаше и от силния февруарски вятър дрънчаха стъклата на прозорците. Княз Владимир Андреевич Долгорукой, генерал-губернатор на старопрестолна Москва, съсредоточено примлясна с набръчканата си уста, подръпна боядисания си мустак и се почеса по тила, та кестенявата му перука леко се килна на една страна. Ераст Петрович рядко беше виждал пълновластния господар на древната столица толкова объркан.
— Питерската камарила няма да ми го прости — тъжно рече негово сиятелство. — Макар че проклетият Храпов, царство му небесно, дори не беше стигнал до Москва. Но Клин си е в Московска губерния… Май това ще ми е краят, а, Ераст Петрович?
Статският съветник само въздъхна.
Тогава князът се извърна към прислужника с ливрея, застанал на вратата със сребърен поднос. На подноса се мъдреха някакви стъкленички, шишенца и купичка с евкалиптови бонбони за кашлица. Лакеят се казваше Фрол Григориевич Ведишчев, той изпълняваше скромната роля на камердинер, но князът нямаше по-предан и опитен съветник от този съсухрен старец с гол череп, огромни бакенбарди и златни очила с дебели стъкла. Друг никой нямаше в кабинета — само те тримата.
— Какво ще кажеш, Фролушка? — трепна гласът на Долгорукой. — Май съм вече за боклука. И то без почит, без милост. Най-скандално…
— Владим Андреич — с плачлив глас се обади камердинерът, — по дяволите тази служба. Наслужихте се, слава Богу, вече минахте осемдесеттях… Не си тровете душата. И да не ви почете царят, московчани ще ви поменават с добро. Че двайсет и пет години все за тях се грижите без сън и покой. Ще отидем в Ница на слънчице. Ще си седим на терасата, ще си спомняме старите времена, какво ни остава на тая възраст…
Князът тъжно се усмихна:
— Не мога, Фрол, нали знаеш. От безделието ще умра, и половин година няма да издържа. Затова съм още бодър, че Москва ме крепи. Поне да имаше защо, ами бадева ще ме пръждосат. В самия град всичко ми е в пълен ред. Криво ми е…
Таблата затрептя в ръцете на Ведишчев, по бузите му рукнаха сълзи.
— Милостив е Бог, господарю, може и да се размине. Какво ли не е бивало, но Господ ви пази. Ераст Петрович ще пипне злодея, дето е заклал генерала, и императорът ще се смили.
— Няаама да се смили — унило провлече Долгорукой. — Тук опира до държавната сигурност. Заплашена ли е властта, тя никого не жали. Трябва да стресне всички, особено своите. Та да си отварят очите на четири и от нея, властта, да се стряскат повече, отколкото от убийците. На моя територия е станало, аз ще отговарям. За едно само моля Бога: час по-скоро ние самите да открием престъпника. Поне да си отида непосрамен. Хубаво служих, хубаво да свърша — той с надежда погледна чиновника за специални поръчения. — Как мислите, Ераст Петрович, ще намерите ли БГ?