От „Тверской“ до „Малая Никитская“ беше един хвърлей разстояние и да не бе вятърът и заслепяващият сняг, Фандорин би предпочел да стигне пеша — по-добре размишляваше, докато ходеше. Свърнаха от булеварда. Шейната мина покрай чугунената ограда пред къщата на барон Фон Еверт-Колоколцев, в чието крило живееше Ераст Петрович, а след още двестатина крачки от пелената на виелицата изскочи познатата жълто-бяла сграда с караулката на диагонални ивици пред входа.
Фандорин слезе, задържа с ръка цилиндъра си, понечил да отхвърчи и изкачи на бегом заледените стъпала. Във фоайето бойко му козирува познат фелдфебел и без да чака въпроса, му докладва:
— В кабинета си. Очаква ви. Ако обичате, ваше високородие, палтото и шапката. Ще ги занеса в гардеробната.
Ераст Петрович механично благодари и заразглежда познатия интериор така, сякаш го виждаше за първи път.
Коридор с низ от еднакви тапицирани врати, скучни синкави стени със задължителния бял цокъл, в дъното — гимнастически салон. Възможно ли е сред тези стени да се е притаила държавна измяна?
В приемната дежуреше управленският адютант поручик Смолянинов, руменобуз младеж с живи черни очи и дръзко засукани мустачки.
— Здраве желаем, Ераст Петрович — весело поздрави той редовния посетител. — Ама временце, а!
— Да-да — кимна чиновникът. — Нали може?
И най-безцеремонно като дългогодишен съслужител, а в най-близко бъдеще вероятно и непосредствен началник влезе в кабинета.
— Какво ново из висшите сфери? — вдигна се насреща му Сверчински. — Владимир Андреевич нареди ли нещо? Как ще действаме, какво да предприемем? Просто място не мога да си намеря — и сниши глас: — Как мислите, ще го отстранят ли?
— Донякъде това ще зависи от вас и мен — Фандорин седна, полковникът се настани срещу него и разговорът веднага потече в делови тон. — Станислав Филипович, ще бъда откровен. Сред нас — или тук, в Жандармерийското управление, или в Тайната полиция — има п-предател.
— Предател ли? — полковникът така тръсна глава, че леко увреди идеалния среден път, разделил прилизаната му коса на две симетрични половини. — Тук?!
— Да, предател или п-плямпало, което в случая е едно и също. — И чиновникът изложи пред събеседника умозаключенията си.
Сверчински наостри уши, заусуква мустак от вълнение, а като го доизслуша, сложи ръка на сърцето си и проникновено заяви:
— Напълно съм съгласен с вас! Абсолютно убедителна и съвсем точна постановка на въпроса. Но моля да оттеглите подозренията си от моето ведомство. Нашата задача във връзка с пристигането на генерал Храпов беше най-елементарна: да му осигурим униформен конвой. Дори не съм предприемал нищо особено: само наредих да се подготви половин взвод от конната жандармерия, и толкова. Уверявам ви, високоуважаеми Ераст Петрович, че от цялото управление само двама знаехме подробностите — аз и поручик Смолянинов. Като на адютант се налагаше всичко да му обясня. Но вие го знаете, той е много отговорен младеж, разумен и твърде доблестен, такъв човек не би ни изиграл. А и аз, смея да се надявам, съм си спечелил име на човек, който умее да си държи езика.
Ераст Петрович дипломатично склони глава:
— Именно п-по тази причина дойдох първо тук и споделих откровено с вас.
— Уверявам ви, това са или питерските, или гнездниковските! — широко отвори красивите си кадифени очи полковникът. „Гнездниковски“ означаваше Тайната полиция, която се намираше на „Болшой Гнездниковски переулок“. — За питерските нищо не мога да кажа, не разполагам с достатъчно пълни сведения относно столицата, но подполковник Бурляев се е заобиколил със сбирщина помощници от кол и въже — и бивши нихилисти, и всякакви тъмни субекти. Там трябва да се поразровят нещата. Разбира се, не бих си позволил да обвиня самия Пьотър Иванович, опазил ме Бог, но за безопасността отговаря агентурната му служба, следователно се е провело някакво инструктажче, разяснение — пред бая народ доста съмнителни личности. Непредпазлив ход. И още нещо… — Сверчински млъкна, сякаш не знаеше дали да се доизкаже.
— Какво? — попита Фандорин и го погледна право в очите. — Имате предвид някаква версия, която съм пропуснал? Кажете, Станислав Филипович, кажете. Нали си говорим съвсем честно.
— А има и други тайни агенти, в нашето ведомство ги наричаме „сътрудници“. Тоест членове на революционни кръжоци, които сътрудничат на полицията.
— Agents provocateurs? — смръщи чело статският съветник.
— Не са непременно агент-провокатори. Понякога са просто информатори. Без тях дейността ни е невъзможна.