— Как не, три копейки! — викна Марат и отскочи встрани. — Имаш много здраве! — и си тръгна по алеята, като си свирукаше, небрежно пъхнал ръце в джобовете.
Това беше сигналът. Значи се е появил Пожарски.
Бобъра се спусна подир Марат:
— К’во бе, к’во бе! — викна той (чудесен спокоен младеж, бивш студент). — Я да си плащаш!
А подире му се появи дългоочакваният господин заместник-директор.
С гвардейски шинел, бяла фуражка на офицер от свитата, със сабя. Конспиратор и половина.
Пожарски спря на влизане в градината, застана разкрачен с лъснатите си ботуши, посегна театрално към портупея си и викна:
— Господа нихилисти! Обкръжени сте от всички страни! Препоръчвам ви да се предадете! — и в същата секунда изчезна зад оградата и се загуби зад заснежените храсти.
Грин погледна към Фандорин, но статският съветник, изтръгнат от мечтанията си, прояви невероятна пъргавина. Сграбчи Червенушката за яката и заедно с него, кой знае защо, скочи в пряспата отдясно на пейката.
Отвсякъде затрещя, запращя и загромоля, сякаш някой раздираше с пукот целия свят.
Грин видя как Марат плесна с ръце и залитна като от силен удар в гърба, как Бобъра стреля изпод лакът някъде нагоре и встрани.
Измъкна колта от джоба си и се втурна да спасява Червенушката. Куршум събори калпака от главата му, жилна го по темето. Грин се олюля, не можа да запази равновесие и падна в пряспата вляво от съседната пейка.
След което стана нещо невероятно.
Пряспата се оказа много по-дълбока, отколкото изглеждаше. Нещо изпука, за миг стана тъмно, последва доста силен удар в нещо твърдо. Веднага отгоре му се сгромоляса бяла лавина и Грин се завъртя в нея, без да разбира какво става.
Някак успя да се изправи и установи, че се намира в дълбока яма, до гърдите затънал в сняг. Виждаше небето, облаците, клоните на дърветата. Пукотевицата се чуваше още по-силно, отделните изстрели се сляха, подхванати и понесени от ехото.
Горе кипеше битка, а той, стоманеният човек, киснеше в някаква дупка!
Грин подскочи, докосна с пръсти краищата на ямата, но нямаше за какво да се хване. Освен това откри, че при пропадането е изпуснал револвера, а да го търси в тази снежна каша му се стори твърде продължителна и може би напразна работа.
Няма значение, само да се измъкне.
Той започна бясно да утъпква снега с ръце, крака и дори със задник. Изведнъж пукотевицата секна.
От тази тишина Грин за първи път от години изпита страх. А си беше мислил, че никога вече няма да усети това напрегнато тревожно чувство, от което му се сви сърцето.
Това ли ще е краят? Толкова скоро?
Качи се на утъпкания сняг и подаде глава от ямата, но веднага се сниши. Към оградата в гъста верига прииждаха цивилни с димящи карабини и револвери в ръце.
Дори не можеше да се застреля — нямаше с какво. Стой сега като вълк в капан и чакай да те измъкнат за врата.
Клекна и трескаво заопипва в снега. Само да го намери, само да го намери! Сега не можеше да си представи по-голямо щастие.
Безполезно. Револверът сигурно е някъде чак на дъното.
Грин се извърна и внезапно видя черна дупка, която отиваше някъде встрани. Без да му мисли, се пъхна в нея и разбра, че това е подземен проход: тесен, малко над човешки бой, вътре миришеше на замръзнала пръст.
Нямаше за кога да се чуди.
И той се затича в тъмното, удряйки рамене в стените на прохода.
Съвсем скоро, след петдесетина крачки, отпред просветля. Грин се втурна по-бързо и изведнъж се озова в изрита траншея. Тя беше обградена с дъски, горе се виждаше каменната стена на къща и табела „Мьобиус и синове. Колониални стоки“.
И той се сети: в пресечката, която водеше към градината, имаше някакъв канал, над него набързо сковано ограждение. Значи това било.
Измъкна се от ямата. Пресечката беше безлюдна, но откъм градината се чуваше тътнеж на множество гласове.
Притисна се до стената на къщата и надникна.
Цивилните мъкнеха телата и ги събираха заедно. Грин видя как двама копои влачат за краката някакъв полицай и отначало не разбра кой е, защото пешовете на шинела се бяха подвили и закриваха лицето на убития. Изпод ревера му изпадна дебела книга с позната корица. „Граф Монте Кристо“. Емеля си я беше взел — да не би да не се върнат после в квартирата и да не може да разбере успява ли графът да отмъсти на вероломниците, или не.
— Какво става, а? — чу уплашен глас.