— Всичко е леш, ваше високородие — каза един от „крилатите“ — с посивели мустаци, но младолик. — Не остана никой за арестуване.
— Има един жив — отговори Ераст Петрович и си отръска снега. — В-вземете го и го сложете на пейката.
Агентите повдигнаха „гимназиста“, но веднага го оставиха на снега.
— Ами, жив — поне на десет места е надупчен — измърмори сивият мустак.
И наистина, лицето на малкия, макар и още румено, беше явно и недвусмислено мъртво. Снегът на шинела му на няколко места беше почервенял от кръв, а на челото му, малко под линията на косата, чернееше дупка. Значи затова така подскачаше.
Ераст Петрович гледаше смутен безжизненото тяло, което го беше предпазило от куршумите, така че дори не забеляза как отзад дотича Пожарски.
— Жив ли сте? Слава Богу! — викна той и го прегърна през раменете. — Бях се отчаял! Защо, за Бога, скочихте в лявата пряспа? Сто пъти ви казах: в дясната, скачате в дясната! Истинско чудо е, че не отнесохте някой куршум!
— Ето я дясната! — възмути се статският съветник, който се сети как напразно се опитваше да пробие пряспата в легнало положение. — В нея скочих!
Князът замига на парцали, погледна Фандорин, пейката, пряспата, после пак Фандорин и неуверено кимна.
— Ами да, естествено. Аз не съм сядал на пейката, гледах я оттук. Ето я пряспата, вдясно от пейката. Ако пък седиш, наистина е вляво… О, Божичко! Две умни глави… Велики стратези… — и полицейският заместник-директор се преви в пристъп на неудържим задушаващ смях, дължащ се отчасти и на преминалото нервно напрежение, разбира се.
Ераст Петрович се усмихна, защото кикотът на Глеб Георгиевич беше заразителен, но в полезрението му отново попадна слабата фигурка с гимназиален шинел и той си възвърна сериозността.
— Къде е Грин? — попита статският съветник. — Той седеше ей там, маскиран като генерал в оставка.
— Няма такъв, ваше високородие — смръщи вежди мустакатият, извърнал глава към положените тела на алеята. — Едно, две, три, четири, пет, гимназистът е шестият. Това са. Ей, дяволи, къде е седмият? Бяха седем души!
Князът вече не се кискаше. Той с обречен вид се огледа, стисна зъби и изстена:
— Изчезнал е! Точно по онзи канал. На ви сега победа! Аз пък вече дори съчиних донесението: нямаме загуби, Бойната група е изтребена до крак — хвана ръката на Фандорин и здраво я стисна. — Закъсахме, Ераст Петрович, закъсахме. Откъснали сме само опашката на гущера, а гущерът ни е избягал. Скоро ще е с нова, не му е за пръв път.
— И какво ще п-правим? — попита статският съветник. Сините му очи тревожно се взряха в тревожните черни очи на княза.
— Вие — нищо — вяло отвърна Глеб Георгиевич. Сега нямаше ликуващ вид, а посърнал и много уморен. — Вие запалете свещ в черквата, защото Господ днес ви прати чудо, и си починете. Сега и аз съм почти безпомощен, камо ли вие. Единствената ми надежда е, че агентите все някъде ще го спипат. В квартирата няма да се върне, да не е луд. Всички свърталища, обиталища и убежища, които са ни известни, ще бъдат под наблюдение. Хотелите също. Аз отивам да спя. Ако се случи нещо ново, ще ме събудят и аз ще ви уведомя. Но надали… — махна с ръка. — Утре сутринта ще му кроим кюляфа. За днес край, je passe50.
Ераст Петрович не запали свещ, защото е суеверие, нито смяташе, че е заслужил почивка. Дългът го зовеше да иде при генерал-губернатора, пред когото по разни независещи от него причини не беше се мяркал от четири дни, и да му представи подробен отчет за ситуацията в диренето и разследването.
Немислимо беше обаче да се яви в резиденцията на негово сиятелство овалян в сняг, със съдрана яка и смачкан цилиндър, така че му се наложи да се прибере, но само за половин час. В единайсет и четвърт Фандорин с чист сюртук и безукорна риза с папийонка вече влизаше в приемната на негово високопревъзходителство.
В голямото помещение беше само секретарят на княза и статският съветник както винаги понечи да влезе направо, без предварително уведомление, но Инокентий Андреевич деликатно се покашля:
— Ераст Петрович, при негово сиятелство има посетителка.
Фандорин се приведе над бюрото и написа на лист:
Владимир Андреевич, готов съм да ви докладвам за днешната операция и всички предходни събития.
— Моля ви спешно да му я п-предадете — обърна се към очилатия чиновник, онзи с леко склонена глава пое бележката и хлътна в кабинета.
Фандорин зачака пред вратата, сигурен, че ще бъде приет незабавно, но секретарят се появи и без да му каже нищо, си седна на мястото си.
— Владимир Андреевич прочете ли я? — недоволно попита статският съветник.