— По колко върви сега такъв впряг?
Кочияшът не се учуди, защото коя ли година въртеше камшика из московските улици и се беше нагледал на какви ли не гламави. Те впрочем — кукувците — даваха и по-големи бакшиши.
— Къде пет стотака, кажи го — гордо рече той, леко преувеличавайки, разбира се, за по-солидно.
Господинът сякаш съвсем се чална. Той извади от джоба си златен часовник със златен ланец.
— С диаманти е и струва п-поне хиляда рубли. Вземи го и ми дай коня и шейната.
На кочияша ченето му увисна, той като омагьосан гледаше ярките искрици, с които блесна златото от слънчевата светлина.
— Мисли по-живичко — сопна му се лудият генерал, — че с друг ще се спазаря.
Кочияшът грабна часовника, пъхна си го в устата, но ланецът не влезе — остана да виси над брадата му. Заряза камшика, слезе от шейната, за сбогом потупа рижавото конче и си плю на петите.
— Стой! — викна подире му странният господин — явно се беше съпикясал. — Върни се!
Кочияшът като обречен се затътри обратно, но без да вади плячката от устата си. Със сетна надежда.
— Мммаммимумма… — измуча с укор той, което означаваше: „Грехота е, господине, така да се шегувате, поне ми дайте да се почерпя една водка.“
— Да си довършим менкането — предложи кукунделът. — Дай кожуха и ръкавиците, вземи моето палто. И шапката сваляй.
Навлече овчия кожух, сложи си шапката му с наушници, а на кочияша метна коженото си палто и му нахлупи цилиндъра. Пък като ревна:
— Да те няма! Чупка!
Кочияшът подхвана пешовете на коженото палто, което му беше доста дълго, и се понесе през булеварда с кърпените си ботуши, а златният ланец се подмяташе до ухото му.
Фандорин пък седна на капрата, цъкна на коня да стои мирен и зачака.
След пет минути от двора на полицейското управление потегли затворена карета и спря пред главния вход. Появи се Пожарски с букет рози, мушна се вътре и каретата веднага тръгна. Подир нея потегли и шейна с двама господа — все същите познайници на Ераст Петрович.
Статският съветник поизчака, после подсвирна и викна:
— Дий, мързеливке! Дий!
Рижото конче тръсна разресана грива, дрънна камбанката и набра скорост.
Оказа се, че отиват на Николаевската гара.
Там Пожарски скочи от каретата, пооправи букета и се втурна нагоре през две стъпала. „Ангелите пазители“ го следваха на обичайната дистанция.
Тогава мнимият кочияш слезе от шейната. Все едно се поразтъпкваше, отиде до каретата, изпусна си ръкавицата и се наведе. Преди да я вдигне, се огледа и внезапно строши болта на ресора със силен юмручен удар, толкова светкавичен, че никой не го видя. Каретата се полюшна и съвсем леко приклекна. Кочияшът се извърна, но не откри нищо обезпокоително, защото Фандорин вече се беше изправил и зяпаше нанякъде.
Докато чакаше после на капрата на шейната, отказа на неколцина клиенти от питерския влак, включително едно много изгодно пътуване до Соколники за рубла и двайсет и пет копейки.
Когато Пожарски се върна, не беше сам, а с много миловидна млада дама. Заровила лице в розите, тя щастливо се смееше. И князът изглеждаше съвсем необичайно: лицето му беше светнало, весело и безгрижно.
Красавицата го прегърна през рамото със свободната си ръка и го целуна така страстно в устата, че мъхестата му шапка от златка се изкриви на една страна.
Фандорин неволно поклати глава, изненадан от странностите на човешката природа. Кому би могло да хрумне, че самолюбивият петербуржки хищник е способен на тъй романтично поведение? Но какво общо има всичко това с БГ?
Щом князът качи спътничката си в каретата, возилото веднага се капична вдясно и се разбра, че не може да потегли.
Тогава Ераст Петрович си нахлупи шапката до очите, вдигна яка, изплющя юнашки с камшика и се доближи до закъсалата карета.
— Айде на шейната лека владимирска! — провикна се той с променен глас, който нямаше нищо общо с неговия. — Качвай се, ваше благородие, ща откарам с мамзелката където кажеш, няма много да ти искам: само рубличка, та половин отгоре и четвъртина бакшиш!
Пожарски му хвърли едно око, после погледна разкривената карета и каза:
— Откарай госпожицата на площад „Лубянски“. А аз — обърна се към нея — ще се кача при моите хора и отивам на „Тверской“. Ще чакам вести.
Красавицата се намести в шейната и докато си замяташе краката с мечата кожа, изчурулика на френски:
— Но ще те моля, миличък, без полицейски номера, никакво проследяване. Той непременно ще усети.
— Обиждаш ме, Жули — отговори на същия език Пожарски. — Мисля, че никога не съм те мамил.
Ераст Петрович подръпна юздите и кончето се понесе по „Каланчовка“ в посока към „Садово-Спаска“.