Антон Павлович Чехов
Стая № 6
Глава 1
В болничния двор има малка пристройка, заобиколена от цяла гора репей, коприва и див коноп. Покривът й е ръждясал, коминът — наполовина срутен, стъпалата пред входната врата са изгнили и обрасли с трева, а от мазилката са останали само следи. Фасадата й е обърната към болницата, а гърбът гледа към полето, от което я отделя сивият болничен стобор с гвоздеи. Тия гвоздеи, обърнати с върховете нагоре, и стоборът, и самата постройка имат оня особен тъжен и жалък изглед, какъвто имат у нас само болничните и тъмничните сгради.
Ако не ви е страх, че ще се опарите от копривата, да тръгнем по тясната пътека, която води за пристройката, и да видим какво става вътре. След като отворим първата врата, влизаме в антрето. Тук край стените и около печката са натрупани цели планини от болнични вехтории. Сламеници, стари скъсани халати, панталони, ризи на сини ивици, негодни за нищо износени обувки — всички тия дрипи са струпани на купища, смачкани, гният и издават задушлива миризма.
Върху вехториите лежи винаги с лула в зъбите пазачът Никита, стар войник в оставка с избелели нашивки. Лицето му е сурово, изпито, веждите са нависнали над очите и придават на лицето му израз на степно овчарско куче, носът му е червен; не е висок, наглед е сух и жилав, но осанката му е внушителна и юмруците — много яки. Той е от ония простодушни, положителни, изпълнителни и тъпи хора, които обичат най-много от всичко в света реда и затова са убедени, че без бой не може. Той бие по лицето, по гърдите, по гърба, дето завърне, и смята, че инак тук не би имало ред.
По-нататък влизате в голяма широка стая, която заема цялата пристройка без антрето. Тук стените са измазани с мръсносиня боя, таванът е опушен като в селска къща без комин — ясно е, че през зимата печките пушат и мирише на неразгорели въглища. Прозорците са обезобразени отвътре, с железни решетки. Подът е сив и грапав. Вони на кисело зеле, на прегорял фитил, на дървеници и на амоняк и в първия момент тая воня ви прави такова впечатление, като че влизате в зверилник.
В стаята са наредени кревати, привинтени към пода. По тях са насядали и лежат хора със сини болнични халати и с платнени шапки по старовремски. Това са лудите.
Те са всичко пет души. Само един е от благородно звание, а останалите са все еснафи. Първият от вратата, висок слаб еснаф с червеникави лъскави мустаци и с насълзени очи, е седнал подпрял глава и гледа в една точка. Денем и нощем той тъгува, клати глава, въздиша и горчиво се усмихва; рядко взема участие в разговорите и на въпросите обикновено не отговаря. Яде и пие машинално, когато му дадат. Ако се съди по мъчителната кашлица, която го разтърсва цял, по мършавината и руменината на бузите, вече е болен от туберкулоза.
След него иде дребен, жив, много подвижен старец с остра брадичка и с черна къдрава като на негър коса. Денем той се разхожда из стаята от единия прозорец до другия или седи по турски върху леглото и неспирно си подсвирква като синигер, тихо пее и се кикоти. Детската му веселост и живият характер се проявяват и през нощта, когато става, за да се помоли Богу, тоест да се удря с юмруци по гърдите и да почопли с пръст по вратата. Това е евреинът Мойсейка, малоумен, побъркан отпреди двадесетина години, когато изгоряла шапкарската му работилница.
От всички обитатели на стая №6 само той може да излиза от пристройката и дори от болничния двор на улицата. От тая привилегия се ползва отдавна, навярно като стар обитател на болницата и като кротък, безвреден идиот, градски шут, когото хората отдавна са свикнали да виждат на улицата, заобиколен от хлапета и кучета. С халатче, със смешна платнена шапка и по чехли, понякога бос и дори без панталони, той върви из улиците, спира се пред портите и дюкянчетата и проси копейки. На едно място му дадат квас, на друго — хляб, на трето — копейка, така че се връща в пристройката обикновено сит и богат. Всичко, каквото донесе, му го отнема Никита за себе си. Войникът върши това грубо, сърдито. Обръща джобовете му и призовава Бога за свидетел, че никога вече няма да пуска евреина да излиза и че за него безредието е най-лошото нещо на света.
Мойсейка обича да прави услуги. Подава вода на другарите си, завива ги, когато спят, обещава всекиму да му донесе отвън копейка и да му ушие нова шапка; пак той храни с лъжица съседа си отляво, паралитик. Всичко това върши не от състрадание и не от някакви човеколюбиви съображения, а защото подражава и неволно се подчинява на съседа си отдясно, Громов.
Иван Дмитрич Громов, около тридесет и три годишен, от дворянски произход, бивш съдебен пристав1 и губернски секретар, страда от мания за преследване. Той или лежи в леглото свит на кравайче, или пък се разхожда от ъгъл до ъгъл, като че за да прави физически упражнения, а сяда много рядко. Винаги е възбуден, развълнуван и напрегнат от някакво смътно, неопределено очакване. Най-малкото шумолене в коридора или вик в двора го карат вече да вдигне глава и да почне да се вслушва: дали не идат да го арестуват? Дали не търсят него? И на лицето му веднага се изписват крайна тревога и погнуса.